Читать «Не питай, не казвай» онлайн - страница 113

Точно като А.

31.

Поздравления и чупката

По-късно същия следобед Емили паркира пред дома си точно, когато по радиото пуснаха реклама на телевизионния филм. „Унищожителна лъжа. Смяна на самоличността. Живот, заложен на карта. Вижте цялата история довечера, една година след пожара в Поконос и нейната смърт. Малка сладка убийца. Само по…“

— Уф — изпъшка Емили и го изключи. С нетърпение очакваше деня да свърши и рекламите да спрат. Тя със сигурност не желаеше да преживява отново деня на смъртта на Али — никоя от тях не го искаше. Особено след като дори не беше сигурна, че истинската Али наистина е мъртва.

Емили слезе от колата, метна сака си на рамо и тръгна по заснежената пътека към дома. Преди да отвори вратата, се опита отново да изпрати есемес на Клоуи. „Трябва да поговорим. Вината не е моя. Не знаех как да ти кажа“. След състезанието беше изпратила пет есемеса на Клоуи, но приятелката й не беше отговорила.

Емили въздъхна, пъхна ключа си в ключалката, но вратата се отвори лесно. Странно — родителите й обикновено я държаха заключена, защото се страхуваха от крадци.

— Ехо? — извика Емили в коридора. Никакъв отговор. Това също беше странно — родителите й обикновено отговаряха, дори ако й бяха ядосани. Но в къщата имаше някой — във въздуха се носеше непозната миризма, сякаш някой току-що беше минал по коридора.

Косъмчетата на ръцете й настръхнаха. През главата й преминаха хиляди ужасяващи сценарии. Ами ако А. беше тук? Ами ако А. беше наранил семейството й? Може би А. — Али — беше решил да съсипе живота й точно днес?

Тогава се досети нещо, което я смрази. Днес бе годишнината от смъртта на Али, денят, в който се опита да ги убие. Напълно естествено бе да се върне точно в този ден, за да ги довърши.

— Ехо? — извика отново Емили, промъквайки се по коридора към кухнята. Някакъв звук я накара да спре и да се обърне. Това дали не беше… кискане? Сърцето й се блъскаше в гърдите. Звукът се носеше от дневната, която беше отделена от коридора с плъзгащи се врати. Които никога не се затваряха.

Тя отново чу кискането. Ръцете й се разтрепериха. Устата й пресъхна. Леко побутна вратата. Какво ли имаше вътре? Трупове? Полицията, която е дошла, за да я арестува заради случилото се в Ямайка? Али?

— Изненада!

Емили изпищя и отскочи назад, удряйки гърба си в бравата. За столовете бяха завързани балони, на дивана лежеше опакован подарък, а на масата се кипреше огромна торта, върху която грееше логото на Университета на Северна Каролина. Родителите й се втурнаха към нея, ухилени до уши.

— Поздравления за стипендията! — Господин и Госпожа Фийлдс я прегърнаха силно, което не й се беше случвало от месеци. — Толкова се гордеем с теб!

Зад родителите й се бяха струпали още хора. Тя надникна над раменете им и вида бебето Грейс, господин и госпожа Роланд… и Клоуи.

— О, Господи! — прошепна Емили и отпусна ръце.

Госпожа Фийлдс се обърна и ги посочи.