Читать «Не питай, не казвай» онлайн - страница 108

— Не — прошепна Спенсър. Намираше се в Ямайка. До „Скалите“. Тя отново погледна към човека, който лежеше до нея. Това беше момиче. От ухото й излизаше тънка струйка алена кръв и капеше по пясъка. На китката й се виждаше синя гривна. Жълтата й рокля беше вдигната почти до задника й, а краката й бяха изкривени под неестествен ъгъл.

Това не беше Закъри. Беше Табита. Али.

— О, Боже… — Спенсър скочи на крака и се взря в лицето на момичето. Очите му бяха затворени плътно, кожата беше синкава, сякаш бе мъртва от часове.

— Али. — Спенсър силно удари момичето по бузата. — Али.

Момичето не отговори. Спенсър провери китката й за пулс. Нищо. Главата й се люшкаше свободно, сякаш гръбначният й стълб беше станал на сол. Под очите й се събираха кървави локвички.

Спенсър се огледа отчаяно за останалите, но не се виждаха никъде. След като Ариа я блъсна, те всички хукнаха надолу, нали? Всички бяха заедно в това.

— Али, моля те, събуди се — изкрещя Спенсър в лицето на момичето. Тя разтърси силно раменете й. — Моля те. Съжалявам, че Ариа постъпи така. Просто беше уплашена. Тя не знаеше какво смяташ да ни причиниш. Аз бих постъпила по същия начин. — Наистина щеше да постъпи. Случката на платформата смразяващо й напомни за последните мигове с Мона Вандерваал, когато Мона си призна, че е А.

Внезапно Али отвори очи. Тя протегна ръка, сграбчи косата на Спенсър и я придърпа толкова близо до себе си, че Спенсър усети лекия аромат на ванилия на кожата й.

— Знам какво си направила — прошепна Али с дрезгав глас. — И скоро всички останали също ще разберат.

Спенсър се събуди с писък. През щорите проникваха слънчеви лъчи. По телевизора вървеше някакво детско предаване. Този път наистина се намираше в „Хъдсън“. До нея лежеше Зак, а не Али. Но тя продължаваше да усеща мириса на пясък и сол от Ямайка. Скалпът я болеше на мястото, където Али беше дръпнала косата й. Всичко й се струваше толкова истинско.

Чук, чук, чук.

Звукът идваше откъм вратата. Спенсър я погледна разфокусирано, все още в плен на съня.

Чук, чук, чук.

— Ехо? — чу се нечий глас от коридора.

Зак се размърда до нея и се хвана с ръце за главата.

— Здрасти — каза той и лениво й се усмихна. — Какъв е този шум?

— Някой чука. — Спенсър пусна крака на пода.

В този момент вратата се отвори.

— Зак? — избумтя познат мъжки глас. — Часът е девет и половина. Дъглас те чака, за да поговорите за Харвард. Размърдай си задника и се приготви.

Спенсър зяпна изненадано и замръзна на мястото си. Това беше господин Пенитисъл.

Той я забеляза в същия миг и пребледня. Спенсър бързо се уви в чаршафите — по някое време през нощта беше свалила полата и чорапогащника и сега беше само по блуза и бельо. Зак скочи от леглото и грабна тениската си, която също беше съблякъл. Но вече беше късно — господин Пенитисъл беше видял всичко.

— Исусе Христе! — изкрещя той с изкривено лице. — Какво става тук, по дяволите?

Зак навлече ризата си през глава.

— Татко, не е това…