Читать «Отбой в полунощ» онлайн - страница 127

— Само едно знам, Майка. Ще стоим колкото се може по-далеч от тази паплач; нямаме работа с тях.

— По страниците на танковете наистина имаше нарисувани бели черепи и кръстосани кости. Видя ли?

— Видях, Майка. Видях. Може би е само за да ни плашат, но явно действа. Аз наистина се изплаших. Някой да има някакво хрумване?

Мълчанието им е трайно и дълбоко като снега пред нас. Няма какво да правим, освен да се заровим още по-дълбоко в земята. Свивам се на дъното на окопа и пускам достатъчно напоени с бензин съчки в каската си, за да запаля огън. Време е да помисля. Ако военното време изобщо може да бъде някак от полза за въображението на типа „художник — творец“, сега трябва да е моментът.

След половин час пак слизам до джипа. Вече е съвсем светло. Изтокът явно е в обратната посока. Намирам белилото. Измъквам маскировъчните костюми. Какво ли ще каже отделението? Може би това ще ги убеди, че съм прекрачил границата на лудостта. Ще има бунт. Аз също ще се присъединя. Но не мога да измисля нищо друго. Давам знак на Майката да дойде с мен и двамата се пъхаме в окопа на Милър и Гордън. Обяснявам им идеята си колкото мога по-добре. В нея има нещо като изобретателна шахматна стратегия с уловки: начало „прави се на умрял“. Свършвам и чакам.

— Ами радиото?

— Ще го заровим.

— А картечницата?

— Също.

— И пушките ли?

— Няма как.

Както обикновено, Гордън задава най-трудния въпрос:

— Ако действително успеем да стигнем до нашите, какво ще им кажем?

— Били сме заловени. Взели са ни оръжията. После сме избягали. Тогава ще трябва да ни изпратят в тила, докато ни разследват; няколко дена луксозен живот. Но ще се придържаме към версията си. Обзалагам се, че нещата са толкова объркани, че и без това никой няма да ни задава въпроси.

Уилкинс ме поглежда така, сякаш вече съм напълно неразбираем.

— Леле божкее!

— Както казах, или ще действаме всички заедно, или нищо. Няма друг начин. Ако някой има възражения, каквито и да било, не е нужно да ми ги обяснява, просто ми кажете.

Дълго мълчание. Трябва да се помисли. Толкова типично за спецрезерва, та чак да ти втръсне, по-лошо дори от версията със залавянето ни от германците. Пръв проговаря Милър:

— Аз съм за.

Гордън поглежда към него, после към мен.

— Аз също. Целият замисъл е толкова налудничав, че ако не опитаме, ще съжалявам до края на живота си. От друга страна, краят на живота ми може да дойде още днес.

Обръщам се към Уилкинс. Той е в неизгодно положение.

— Няма да упражняваме натиск върху теб, Майка. Сам си реши.

— О, вече реших. Само чаках другите да се изкажат, за да не упражня аз натиск върху тях. Това може да е най-хитрият импас в цялата история на отделението.

Уилкинс се усмихва с тебеширеното си лице, но не си спомням да съм виждал по-хубава усмивка. Тази усмивка ми беше необходима, за да извърша онова, което възнамерявам.

Първо изрисуваме с белилото кръгове върху каските си. Нахлузваме снежните костюми. После начертавам правилен кръст върху една кутия за неприкосновен запас. Изрязвам го с щика. След това идва най-трудното. Обръщаме Мънди. Натискаме го тъй, че от устата му бликва кръв от дробовете. Накисвам в нея един тампон от превързочния пакет на Уилкинс, последният, с който разполагаме, и правя червени кръстове по каските ни и по ръкавите на снежните костюми. Кръвта е гъста, лепкава, тъмна, но като се смеси с белилото, става червена. По време на работата на два пъти едва не повръщам, но се самоувещавам, че Отчето не би имал нищо против. Може би скверним храма на Светия дух, но поне в името на добра кауза — самите нас. При това с тия бели кръгове и кръвта всичко наподобява донякъде църковна служба.