Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 54

— Къде е каретата?

— Ъ-ъ-ъ… — ученикът кой знае защо се смути, — пеша съм.

— Прекрасно! Кажи ми тогава, ученико, как така си се добрал жив до мен през целия Пристанищен град? Тук такива наивни като теб ги пускат да плуват под кея. А може да не си лъгал, че ще изкъртиш вратата и можеш да пускаш огнени топки?

Ученикът още повече се смути и се изчерви.

— Е — запъна се младежът, — малко.

— Добре, води ме — въздъхнах аз.

Идея си нямах защо изобщо Арцивус го беше взел за ученик.

Напускайки завинаги дома си, аз все пак не се сдържах и се огледах. Както и предполагах, над вратата нямаше табела, че тук живее Гарет.

Пладне. Централната улица на Пристанищния град беше пълна с народ. Кого ли нямаше тук! Като се започне от мотаещи се безработни и се завърши с търговци на всякакви боклуци. Срещаха се и нехора. Доралисец близо до старата и изкривена от тежестта на времето бакалия се беше сбил с минаващото покрай него и озъртащо се джудже. Те яростно се налагаха с юмруци и бълваха проклятия на собствените си езици. Около биещите се се беше събрала доста голяма тълпа, която ги окуражаваше и дори им даваше съвети как по-добре да разкървавят носа на противника си. Веднага отнякъде се появиха букмейкъри и започнаха да приемат залози. Залагаха три към едно, че джуджето ще победи козела. Няколко стражи стояха наблизо, подпрени на алебардите си, и не бързаха да прекратят сбиването. Явно някой от тях вече беше заложил пари в това малко шоу. По мое скромно мнение нискораслият плешив жител на подземията губеше. Забелязах един възрастен джебчия и двамата му ученици, които под негов контрол практикуваха направо в тълпата, в полеви условия, така да се каже, като режеха кесиите на зяпачите. Учителят-джебчия явно усети погледа ми, погледна ме, напрегна се, но осъзнавайки, че аз също не съм много близък със закона, весело ми намигна. Намигнах му и аз. Растат младежите. Нова смяна. В едни далечни, но все пак прекрасни времена аз също бях започнал с джобовете на зяпачите по Пазарния площад. Колко ли време беше минало оттогава? Много. Вече никой не помни Гарет-бълхата, мършавото и вечно гладно хлапе, скитащо по улиците и площадите на града в търсене на храна и спящо в мръсна уличка. Тези времена си отидоха, Гарет-бълхата изчезна и в Авендум се появи Гарет-сянката.

— Ох! — възкликна моят водач, когато някой в тълпата го настъпи по крака.

— Не блей — изсъсках в ухото му. — Трябва да се измъкнем от тази блъсканица. Дръж се по-вляво, до стената.

Тук потока хора беше по-малък и ние съвсем спокойно закрачихме един до друг. Хора и нехора бяха развълнувани. Ту тук, ту там стихийно възникваха клюки.