Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 45

Някъде по средата на изучаването на сравнително новата, но опърпана книга на масата до мен седна вече успелият да се накваси Болт и започна да разказва за живота и службата си в Самотния великан. За битките с орки и свенове, в които стрелял с верния си арбалет. Аз не обръщах внимание на пиянските му истории, просто от време на време машинално кимах с глава, продължавайки да изучавам историята на Храд Спайн. Привечер явно и на самия старец му омръзна да приказва и той, наприказвал се най-накрая, помоли да разгледа арбалета ми. Вдигнах поглед от книгата и го погледнах изненадано.

— Какво си се опулил така? Страхуваш се, че съм пиян и ще се нараня? Аз съм ползвал арбалет още когато ти, сополанко, дори не си бил роден! Дай го, нищо няма да се случи!

Аз се поколебах за момент, после мълчаливо извадих изпод наметалото миниатюрното оръжие и го подадох на Болт, като предварително проверих предпазителя, блокиращ болта при неволно натискане на спусъка. Старецът грабна арбалета от ръцете ми и цъкайки възбудено с език, го претегли в ръка и се прицели някъде зад мен. Много бързо намери предпазителя и веднага го свали. Започнах да съжалявам, че оставих оръжието заредено. После старчето, явно задоволило любопитството си, постави арбалета до себе си, наля си нова чаша вино и продължи да разказва за живота си в Самотния великан. А аз отново се потопих в книгата и се откъснах едва късно вечерта, когато Болт пронизително изкрещя в ухото ми:

— Огр!

Викът на Болт беше толкова неочакван и силен, че аз заедно с масата паднах назад и болезнено си ударих главата в дървения под. През болката видях как в масата се заби тежка стрела, пробивайки книгата за Храд Спайн. Стрелата още вибрираше, а Болт вече беше грабнал арбалета и без да се цели, стреля някъде нагоре. Чу се вик на болка, примесен с ярост и изненада. Обърнах се към викащия, очаквайки да видя истински огр, какъвто никога не бях виждал. Оказа се, че не е огр, а само моят стар приятел — Бледия, стиснал с лявата ръка дясното си рамо, от което стърчеше арбалетен болт. Малкият му лък от степите на Унгава се търкаляше на една от площадките, където Бледия се беше качил с намерението да ми пусне стрела в гърба. За миг погледите ни се срещнаха, после едновременно се задвижихме. Скочих и без да обръщам внимание на болката в главата, грабнах арбалета от ръцете на пияния старец и се втурнах по стълбите, водещи към площадката, като отвлечено си помислих, че Болт не случайно е получил своето име. Да си мъртво пиян и да улучиш от такова разстояние почти без да се целиш, пък дори и в рамото. Определено е майстор.

Междувременно Бледия се метна в един от полутъмните коридори на втория етаж. Хукнах след него, опитвайки се да забравя за болката в тила, като в същото време издърпвах с треперещи ръце тетивата на арбалета. За щастие джуджетата бяха снабдили оръжието ми с допълнителни пружини и ръчки и от мен се искаше само да натисна късо лостче, за да може опънатата тетива да заеме мястото си. Бързо поставих нов стоманен болт и го изстрелях в мяркащия се в далечината гръб на Бледия. Явно доста силно си бях ударил главата, защото пред очите ми още святкаха искри и болтът не попадна в беглеца, а се заби в една от книгите на стелажа, покрай който Бледия тъкмо минаваше. Той чу звъненето на тетивата и удара на болта, рязко се обърна и замахна със здравата си ръка. Аз доста непохватно рухнах на пода и хвърления нож прелетя над главата ми, удари се в един от стелажите и падна на пода. Когато скочих на крака, Бледия вече го нямаше. Прозорецът на втория етаж зееше широко отворен. Презаредих наново арбалета, приближих до прозореца и предпазливо се наведох навън, готов във всеки един момент да се отдръпна, ако Бледия не беше избягал, а само се беше скрил отдолу. Но нощната улица беше пуста, светеха само няколко фенера и аз бързо затръшнах прозореца, за да не се вмъкне нещо от тъмното, като искрено пожелах на Бледия тази вечер някоя особено гладна твар да го изяде.