Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 40

— Хм… а ти наясно ли си какво съм готов да направя с тъпите инструкции на Ордена? Тези угоени магове изобщо не мислят! Да повоюват малко с огрите като мен и веднага ще захвърлят глупавите си правила. Никой няма да открадне тези боклуци. Изчиташ всичко, което ти трябва, а после аз ще го върна обратно. Внимателно, стъпалото е счупено.

Болт. Хм. Доколкото знаех, при Дивите сърца на много войници им давали прозвища, които заменяли истинските им имена. Новото име се давало за определени заслуги, постъпки, способности или заради характера на човека. Дивите се гордееха с новите си имена. Само елфите нямаха прозвища, тази раса прекалено много държеше на родовите си имена.

Арбалетен болт. Изглежда навремето старецът е бил майстор на арбалета. А може и да не е бил. Може просто веселите му приятелчета през нощта да са му пъхнали нагорещен арбалетен болт в гащите. Кой го знае как е получил името си.

Слязохме в малка тъмна зала, факлата не можеше да я освети цялата, старецът протегна ръка някъде в тъмното и нещо изщрака. Избухна ослепителна слънчева светлина, от изненада аз затворих очи и за по-сигурно ги прикрих с ръка.

— А-а, изплаши ли се?! — доволно се закиска дядката. — Спокойно, не се страхувай. Отвори очи.

Отворих очи, бавно привиквайки към ярката светлина. Малката зала с метални рафтове беше същата като тази горе, пълна догоре с книги и свитъци. А под тавана висеше ослепителна кръгла топка, приличаща на малко ярко греещо слънце.

— Това джуджетата го измислиха. Да не мислиш, че те в своите пещери тичат в тъмното и си блъскат челата в стените? Не… С такива светилници си светят. Магия! Нашият Орден изобщо не може и да мечтае за такова нещо. Шарлатани! А ето джуджетата поставиха една такава свещ тук, а и в двореца на краля има десетина в мазетата. Вярно, не знам колко пари са смъкнали от краля. Но, съгласи се, удобно е.

Аз кимнах.

— Добре, чакай тук, не пипай нищо и не си навирай дългия нос никъде. Аз ще отида да взема каквото ти трябва — дядото намръщено ме изгледа, проверявайки правилно ли съм го разбрал.

Направих, доколкото можах, най-безобидната си физиономия, но Болт презрително изсумтя, давайки ми да разбера, че не ми се е получило и него няма как да измамя, след което изчезна между рафтовете с книги. Цялата ми безобидност незабавно отлетя от мен и аз тръгнах да обикалям и да чета заглавията на книгите. Почти всички бяха на непознатия за мен език на орките. Само няколко книги за магия и история на кралската династия бяха на човешки език. Погледът ми се плъзна, а след това спря на неголям стелаж. Свитъци. Магически свитъци. С огромни завъртени букви на стената над свитъците беше написано: „Бойни заклинания! Руническа магия. Достъпът до свитъците е разрешен само за архимагове на Ордена след получаване на разрешение от Съвета!“

Странно, защо бойни заклинания на руническата магия се търкаляха така открито. Всеки минаващ, като мен например, можеше да открадне тези нахвърляни, навити на руло листа пергамент.

Небрежността ще погуби този свят. Бързо се огледах, грабнах от купчината прашни свитъци най-новия, този с черната панделка, и го скрих в пазвата си. След това се отдръпнах в очакване на стареца. Постъпих като дребен крадец, но предполагах, че свитъкът още дълго време няма да е нужен на никой, а на мен може да ми послужи в Храд Спайн.