Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 14

— Работа, много работа — казах аз и с незабележим жест пъхнах в ръката на прегърбения кръчмар вързопа със статуетката.

Гозмо беше добър посредник и именно той ми осигури Поръчката за приключението в имението на вече покойния кронхерцог Патийски. Кръчмарят ловко пое вързопа и също така незабележимо, както и аз, пусна в ръката ми кесия с обещаните двадесет жълтици. Вързопът веднага го взе един от куриерите на кръчмаря и като го пъхна в мърлява платнена чанта, излезе от ресторанта. Да достави стоката на клиента.

Отделих пет монети от получените и ги подадох на кръчмаря.

— За това те обичам, момчето ми, защото винаги навреме плащаш дълговете си — весело каза старият мошеник, а аз се намръщих.

Откраднатото, разбира се, е за други хора, но разплащането с посредниците се налага да правя със собствено злато, получено от продажбата на именно такива вещи. Не че бях скръндза… Но да остана с петнадесет вместо с двадесет жълтици си е болезнено. Всъщност дължах на стария мошеник за минала поръчка, така че той съвсем справедливо си получи дължимата сума.

— Чу ли, че милорд Патийски е починал съвсем неочаквано преди два дни? — колкото се може по-небрежно попита Гозмо, бършейки чашите за бира и без да поглежда навъсеното ми лице.

— Наистина? — изразих аз искреното си удивление от неочакваната смърт на иначе здравия като бик херцог.

Удивлението ми изобщо не заблуди Гозмо, но той не се издаде и продължи да търка чашите, сякаш нищо не се е случило.

— О, да. На сутринта слугите го намерили с разкъсано гърло. А гаринчът, който охранявал богатството му, се чешел постоянно и не обръщал внимание на хората.

— Наистина ли? — изумих се аз. — Кой би си помислил, че там може да има гаринч. На мен лично никой не ми е споменавал.

Кръчмарят пропусна укора ми покрай ушите си. Той можеше да се преструва на напълно глух, и трябва да отбележа, че понякога му се получаваше доста добре.

— Както обикновено? — попита.

— Да. Масата ми свободна ли е?

Гозмо кимна и аз тръгнах в полумрака покрай крещящите с пълно гърло пияни спекуланти и покрай пеещите на сцената полуголи момичета към малката самотна масичка. Седнах с гръб към стената и срещу входа на заведението. Какво да се прави, навик, придобит с годините. Пред мен като с магия се появи чаша тъмна бира и чиния със запечено в кашкавал месо. Какво да кажа, понякога готвачът на Гозмо получаваше просветление и тогава ястията му с нищо не отстъпваха на тези от кухнята на някой барон или херцог. Всичко това го сервира очарователна прислужница, която весело ми намигна, но виждайки вечно навъсената ми физиономия, се фръцна и тръгна към кухнята, въртейки сърдито задника си, с което събра възхитени погледи от съседните маси.

Не ми беше до неоспоримите й прелести, време беше да се зария дълбоко на дъното. Градът щеше да избухне.

С петнадесет жълтици един селянин спокойно би изкарал почти година, но за мен тази сума не беше много голяма, а и в следващите два месеца изобщо не трябваше да помислям за работа. Все някой ще свърже смъртта на херцога с изчезването на статуетката и тогава ще започне масово преследване на крадци из целия Авендум. Като нищо можех да изгоря покрай другите. Ако ме хванат, разбира се. Силно се съмнявах в способностите на подчинените на Фраго Лантен, всъщност изобщо нямах добро мнение за стражите.