Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 89

Хвърлям му кос поглед. Сигурна съм, че не съм го разбрала добре:

— Момент… само секунда. Имате предвид, че Райни е упоритата, нали? Роми е по-милата, тя е по-добра и спокойна.

Очаквам да кимне, обаче той само ме поглежда странно, точно както преди, и забива върха на бастуна си по-дълбоко в пръстта.

— Казах, каквото исках да кажа, о, да. Е, приятен ден, госпойце!

Стоя и наблюдавам как се отдалечава с вдигната глава и изправен гръб. Размахва щастливо бастуна си напред-назад, а аз стърча на мястото си и се питам защо така внезапно реши да си тръгне. Дали не го обидих с въпроса си?

В крайна сметка той все пак изобщо не е млад, а пък близначките наистина са съвсем идентични — или поне със сигурност са били, докато са живеели тук и всеки ден са се обличали с онези еднакви училищни униформи. Всъщност не съм много сигурна какви са били дрехите им, преди Райли да се заеме с тях. Въпреки това той беше толкова уверен, така категоричен, че започвам да се чудя дали пък аз не съм сбъркала. Или пък злобната, подла и обидчива като разглезено хлапе Райни е образ, който пази само за мен?

С надеждата, че все още може да ме чуе, подвиквам:

— Господине, ъ-ъ… извинете, но… дали ще е проблем да вляза и да огледам? Обещавам да не пипам нищо.

Той се обръща и жизнерадостно размахва бастуна си:

— Моля, влизай! Няма нищо там, дет’ да не може да се замени.

После се обръща и продължава по пътя си, а пък аз бутвам вратата и влизам в къщурката. Правя една крачка и стъпвам върху семпла червена черга, която смекчава скърцането на стария дървен под краката ми. Спирам за кратко, за да могат очите ми да се приспособят към слабата светлина, след което оглеждам голямата квадратна стая, в която се намирам. Из нея са разпръснати няколко неудобни на вид стола с прави облегалки, една неголяма маса и дървен люлеещ се стол, разположен до каменна камина, в която наскоро е пален огън. Проумявам, че се намирам в точно копие на света, от който Роми и Райни са избягали. Избягали са, но са го пресъздали тук — само че без характерните за него лицемерие, лъжи и хладнокръвна жестокост.

Обикалям стаята и разглеждам тежките дървени греди на тавана. Прокарвам пръсти по грубо измазаните стени и кожените подвързии на книгите, струпани върху масата. Между тях се показват свещници и маслени лампи, вероятно използвани за четене. Не мога да се отърся от смътното усещане за вина, сякаш правя нещо нередно, надничам в чуждия личен живот и си вра носа в неща, в които нямам място.

Същевременно обаче съм сигурна, че идването ми тук не е случайност. Писано ми е било да открия тази къща, това селце — изобщо не се съмнявам в това. Макар да не разбирам много неща, знам достатъчно за Съмърленд. Няма случайни събития. Някъде тук има нещо, което трябва да видя.

Когато влизам в малката спалня, веднага схващам, че тя е копие на онази на леля им — на жената, която ги е отгледала и ги е накарала да се скрият тук, в Съмърленд, за да избегнат гоненията на вещици, на които тя самата след това е станала жертва. Леглото е тясно и изглежда неудобно. До него е разположена квадратна масичка, на която виждам голяма книга с кожена подвързия. Върху книгата лежат китка изсушени цветя и билки. Останалите мебели в стаята са висок тесен гардероб в ъгъла и една плетена овална черга. Вратичката на гардероба е съвсем леко открехната, но достатъчно, за да видя кафявата памучна рокля, която виси в него. Това е всичко.