Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 88

— Госпожата много ги глезеше, о, да. Жалеше ги, че и ги мислеше, определено. Най-после, след толкоз време, след тез сичките години и толкоз грижи, да вземат тъй да си отидат, без да кажат думичка дори!

Той отново поклаща глава, но този път не се разсмива, дори не се усмихва. Само ме поглежда озадачено, сякаш се надява, че бих могла да му помогна да разбере случилото се.

Преглъщам мъчително. Очите ми се стрелкат между него и вратата и усещам, че пулсът ми се ускорява, а сърцето ми започва да бие по-бързо. Разбирам, дори без да го питам, че те са живели тук — това е мястото, където Роми и Райни са прекарали последните триста години.

Въпреки това ми се иска да го чуя изречено на глас, просто за потвърждение, така че питам:

— Наистина ли… „близначки“ ли казахте?

Усещам замайване, а мислите ми бясно препускат. Оглеждам обикновената, но определено позната къщурка — изглежда съвсем същата като онази, която мярнах във видението си. Това се случи в онзи първи ден, когато ги открих в дома на Ава. Тогава сграбчих ръката на Роми и пред мен се разкри историята на целия им живот. В ума ми се заредиха купчина объркани картини — тази къща… леля им… гоненията и процесите срещу салемските вещици, от които тя искаше да ги предпази, а всичко това води до тук.

— Роми и Райни — кимва той.

После ме поглежда, а аз си мисля, че с яркочервените си бузи, големия топчест нос и внимателните си очи прилича на материализирана фигура на нещо нереално, на проявено въплъщение на типичния възрастен англичанин, който се връща развеселен от кръчмата. Само че той не потрепва, нито започва ту да се появява, ту да изчезва. Стои си пред мен със същата приятелска усмивка на лицето и разбирам, че е съвсем истински. Може би е жив, а може и да е мъртъв — за това не съм съвсем сигурна — но пък определено и със сигурност е истински.

— Тях търсиш, не е ли тъй?

Кимвам в потвърждение, макар че аз самата не съм напълно сигурна. Тях ли търся? Затова ли съм тук? Поглеждам го, а той отвръща на погледа ми с толкова особено изражение, че трепвам и нервно се изхилвам. После прочиствам гърло, за да имам време да се съвзема, и отговарям:

— Просто съжалявам, че не са тук. Надявах се да се видя с тях.

Той кимва за пореден път, сякаш наистина разбира и му е неприятно заради затрудненото положение, в което съм изпаднала. Обляга се с две ръце на бастуна си и заявява:

— Госпожата и аз много се привързахме към тях. Ний заедно пристигнахме тук, по едно и също време почти. Ама не можем да решим дали накрай са минали по онзи мост и вече са оттатък, или пък са се върнали обратно у дома. Ти как мислиш, госпойце?

Стисвам устни и повдигам рамене. Не искам да разкривам, че вече зная отговора на този въпрос, така че изпитвам облекчение, когато той се отказва да ме разпитва повече.

— Госпожата се кълне, че са преминали по моста. Вика, че тез хлапачки са се уморили да чакат оня, дето чакат — който и да е той. Аз обаче мисля друго. Райни би отишла, ама нивга не би могла да убеди таз нейна сестричка, Роми. Да, определено е упорита кат муле, няма спор!