Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 87
Алисън Ноел
— Трябва да тръгваш — заявявам решително, обърната с гръб към него. — Просто затвори очи, направи портала и мини през него.
— Евър… — промълвява той и отново протяга ръка, само че мен вече ме няма. Далече съм, продължила съм напред към едно съвсем различно място.
Осемнайсета глава
Вървя пеша. Ходя, докато напълно изгубвам представа колко време съм вървяла и къде съм отишла. Стигам място, където Деймън вече не може да ме види. Решила съм да избягам от проблемите си, да вървя, докато ги оставя зад гърба си, но не стигам далеч. Спирам изведнъж, най-после осъзнала смисъла на думите, написани върху любимата чаша за кафе на учителката ми по английски в осми клас:
Не можеш да избягаш от проблемите си. Няма как да тичаш достатъчно бързо, за да им се изплъзнеш. Това си е моето пътуване, а от него няма как да се измъкна, каквото и да ми се случва.
И макар че в Съмърленд откривам такъв безопасен и великолепен оазис, освобождението е само временно… в най-добрия случай. Колкото и време да остана тук, сигурна съм, че нещата ще се обърнат на сто и осемдесет градуса в секундата, в която се върна у дома.
Въпреки това продължавам нататък. Опитвам се да реша дали да спра в киното и да изгледам някой стар филм, или да се насоча към Париж и да се разходя с лодка по Сена. Може пък да ида до руините на Мачу Пикчу или пък да потичам из Колизеума. В този миг стигам до малко селце, състоящо се само от няколко къщички — и рязко спирам.
Отвън къщичките изглеждат съвсем обикновени и много скромни. Построени са от дървени дъски, имат малки прозорци и островърхи покриви. В никоя от тях няма нищо специално, нищо особено, но има една, която сякаш ме вика. Имам чувството, че е обгърната от светлина, която ме приканва да се спусна по тясната прашна пътека. Осъзнавам се едва когато заставам пред вратата й. Нямам представа какво правя тук, но въпреки това се чудя дали да не вляза вътре.
— Ни съм ги виждал тъдява отдавна.
Обръщам се сепнато и поглеждам възрастния мъж, застанал зад мен на края на пътеката. Облечен е много консервативно — с бяла риза, черен пуловер и черни панталони. Вятърът е отвял встрани няколкото тънки сиви кичура и темето му лъщи, оголяло под тях. Облегнал се е на един изкусно резбован бастун, който според мен ползва, за да се наслаждава на майсторската изработка, а не от истинска необходимост.
Присвивам очи. Не знам какво да кажа. Всъщност не знам дори защо съм тук, а пък думите му са пълна загадка за мен.
— Онез двечките девойчета… с тъмните коси. Близначки бяха, да. Сам едва ги различавах, ама госпожата ги познава, че и още как! Онуй добричкото… обича шоколад, услажда му се много. — Той тихичко се разсмива, сякаш на себе си, при спомена. — Пък другото, дет’ е като муле упорито и хич не знай да приказва, то пък вечно иска пуканки, все му не стигат. Ама само от онез, които върху печката са пукани… от проявените не ще!
Той кимва дълбокомислено и ме поглежда. Имам предвид, че наистина си прави труда да ме огледа, макар изобщо да не изглежда изненадан от модерните ми дрехи, колкото и неподходящи и вероятно необичайни да са за тези места.
