Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 85

Присвивам очи и внимателно оглеждам околността. Вместо да е изпълнено с обичайното меко златисто сияние, небето над тази местност е надвиснало ниско, мрачно и сиво. Вместо проблясващата лека омара, с която съм свикнала, тук се излива непрекъснат порой, който превръща земята в кал. Тя е толкова подгизнала, че не ми се вярва изобщо някога да изсъхва. Ако може обаче да се съди по оголените дървета, които я покриват и по които не виждам зеленина, тя явно не предоставя никакви хранителни вещества. Сякаш дъждът, който се излива отгоре й, е отровен и я превръща в напукана безплодна пустиня.

Пристъпвам напред, решена да разгадая посланието и да разбера защо съм тук. Една крачка обаче е достатъчна, за да потъна в калта, която изведнъж поглъща краката ми чак до коленете. Тогава си казвам, че мога да оставя коня да избира пътя, и се качвам на него. Но независимо от нежните ми увещания, колкото и да шепна в ухото й, и каквито и команди да й давам, кобилата отказва да продължи нататък. В съзнанието й има само една желана посока — и тя е назад, към мястото, откъдето дойдохме. В крайна сметка се отказвам, отпускам юздата и й връщам контрола.

Когато потегляме обратно, аз поглеждам през рамо и си припомням думите на близначките:

Съмърленд съдържа в себе си всички възможности.

И започвам да се чудя дали по някакви неведоми пътища не съм се озовала от другата, тъмната страна на това магическо място.

Седемнайсета глава

— Какво ти се е случило?

Повдигам вежди въпросително, защото нямам представа за какво говори. После обаче поглеждам накъде сочи и съзирам покритите си с кал крака и чехлите, които преди проблясваха в приятно златисто, но сега са толкова покрити с мръсотия, че са приели някакъв отвратителен нюанс на кафявото.

Намръщвам се и веднага сменям дрехите и чехлите с абсолютно същите, но чисто нови, каквито бяха преди. Доволна съм, че съм се върнала в онази част на Съмърленд, където магията действа. Определено предпочитам нея пред ничията земя, откъдето се връщам. Отделям още секунда-две, колкото да проявя и една мека бледолилава жилетка, с която бързам да се наметна, след което обяснявам:

— Уморих се да те чакам. Не знаех колко време ще се бавиш вътре, затова се отправих на кратко… ъ-ъ-ъ… пътешествие.

Свивам рамене, като че ли не се е случило кой знае какво, все едно говоря за нормална разходка в късния следобед. Истината, разбира се, е съвсем друга. Малко остава да потръпна при спомена за онзи странен, непрестанен дъжд, ужасните мъртви дървета, решителния отпор на кобилата да остане там и въобще цялата случка. Добре разбирам обаче, че Джуд вече има твърде много неща, които да обмисля и за които да се тревожи. Няма нужда да прибавям към тях и представата за онова гадно място, освен това наистина искам да знам какво е видял вътре.

— По-важно обаче е не какво се е случило с мен, а как мина при теб.

Оглеждам го внимателно — от покритата със златистокафяви кичури глава до гумените подметки на чехлите му. Външността му си е съвсем същата, както когато го оставих; отвътре обаче определено усещам промени. Има нещо различно в енергията му, в поведението му, дори в изражението. От една страна, изглежда някак по-светъл, с по-ярки и наситени цветове, от него се излъчва увереност и спокойствие. Същевременно е прекалено нервен и напрегнат за някой, който току-що е посетил едно от най-големите чудеса във вселената.