Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 80

— Е, какво следва? — Той пуска дъската за сърф върху пясъка и ми отправя въпросителен поглед.

Свивам рамене: Това си е твоят момент, така че ти решаваш. Каквото и да пожелаеш да опиташ, аз нямам нищо против. Опитвам се да се държа като човек, който наистина иска да помогне и да му окаже подкрепа. В действителност, колкото по-дълго остане той, толкова по-добре за мен, защото ще имам извинение да избегна завръщането на земята, където в засада ме чакат всичките ми проблеми.

Той си поема дълбоко въздух и затваря очи. Дъската и плажът изчезват, а вместо тях се появява пистата „Индианаполис Мотор Спидуей“. Джуд кара болида си с почти свръхзвукова скорост, а аз седя на трибуните високо над него и (малко вяло) го аплодирам. Точно когато си мисля, че няма да издържа още една монотонна обиколка, сцената отново се променя. Озоваваме се седнали в очарователно кафене на пристанището на Сидни, от което се разкрива великолепна гледка към моста, водата и сградата на операта зад тях. Той повдига чашата си към мен, а аз го закачам:

— Не мислех, че си падаш по автомобилни състезания.

Джуд свива рамене:

— Не съм кой знае какъв фен. Но пък смятам, че всяко нещо трябва да се опита, ако ти се удаде възможност. Не си ли съгласна?

Отпивам от газираната си вода и смръщвам лице, защото е прекалено сладка. Определено предпочитам леко горчивия вкус на еликсира. В следващия миг проблясващите австралийски води са заменени от обширни поля с лалета, вятърни мелници и канали — гледка, която може да означава само едно.

— Амстердам? — задъхвам се леко.

Думата потрепва в гърлото ми. През ума ми като светкавица се стрелват образи от споделеното ни минало — от времето, когато той е бил Бастиан де Коол, а аз — неговата муза. Не мога да не се запитам дали и той по някакъв начин не усеща тази връзка. Сега, когато сме тук, тези далечни спомени сякаш се връщат, макар при мен в действителност това никога да не се е получавало.

Той свива рамене, учуден от реакцията ми:

— Никога не съм бил там. Помислих си, че може да е забавно. Но ако предпочиташ да проявя някое друго място…

И преди да успея да възразя, да му кажа да се наслаждава на тази фантазия толкова дълго, колкото желае, се оказвам в гондола, плаваща по каналите на Венеция. Облечена съм в пищна рокля в бледорозово и кремаво, а на врата ми проблесват няколко тежки огърлици. Изтегнала съм се на купчина възглавници от тъмночервено кадифе и наблюдавам великолепните сгради, покрай които преминаваме. От време на време хвърлям поглед и към Джуд, който сега носи типичните за гондолиер дрехи — черни панталони, раирана риза и сламена шапка — и умело направлява гондолата по спокойните водни улици.

— Ей, много си добър в това! — разсмивам се.

Наистина искам да забравим странното ми поведение преди малко, когато бяхме в Холандия. Най-добре е да се съсредоточим в настоящето. Именно това и правя — затварям очи и добавям съвсем лекичък бриз — намек за вятър, който обаче се оказва достатъчно силен, за да изпрати шапката му право във водата.