Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 78

Той се изправя с известно усилие, а на лицето му се изписва загрижено изражение.

— Евър, не се обиждай, но не искам да се качвам в кола, която ти ще шофираш. Изглеждаш, меко казано… разстроена.

Устните му леко помръдват, сякаш сдържа нещо; в крайна сметка обаче просто поклаща глава и впива невероятните си морскозелени очи в моите. Разбирам, че се опитва да проникне през защитата ми, да установи контакт, но от това няма полза. Невъзможно е, защото аз вече съм изгубена. В момента се давя и съвсем скоро изобщо няма да ме има.

— Наистина смятам, че трябва да излезеш и да се разходиш малко на чист въздух, да подишаш малко и да се разсееш. Вярвай ми, направо ще се изумиш от това колко по-добре ще се почувстваш!

Само че, колкото и добре да звучи това, колкото и благородни да са намеренията му, аз знам истината. Знам какво ще се случи. Навън е последното място, на което бих искала да бъда. Защото там е Роман, който се приближава все повече с всяка изминала секунда. А пък и… нямах предвид точно това, когато казах, че трябва да тръгваме. И макар че не съм го обмислила добре, нито съм преценила всички „за“ и „против“ — не че нямах достатъчно възможности, откакто идеята ми хрумна за първи път преди няколко дни — сега няма време за това. Тръгваме двамата, при това веднага. Защото, каквото и да се случи там, би било много по-зле да останем тук.

Сърцето ми се блъска в гърдите, пулсът ми е толкова ускорен, че го усещам като постоянно бучене в ушите си — и всичко това само защото Роман идва към мен. Така че стисвам по-здраво ръката на Джуд и започвам да се моля — независимо че всичко е против мен и че се провалих във всичко останало — този път да успея да се справя.

Надявам се да стигна единственото място, където все още съм себе си.

Срещам тревожния му и объркан поглед. Знам, че ако не го направя много бързо, ще бъде прекалено късно за мен.

За всички ни ще бъде твърде късно.

Защото ще отида при Роман.

И ще бъда с него.

Черната магия ще победи.

Гласът ми, когато се обръщам към него, е дрезгав и треперещ:

— Знам, че молбата ми ще прозвучи откачено, но искам да затвориш очи и да си представиш портал от блещукаща златна светлина, издигащ се точно пред теб. Съсредоточи цялата си сила в това и не задавай въпроси. Просто ми се довери.

Шестнайсета глава

Изхвърчаме с препъване от портала — заедно, рамо до рамо. Приземяваме се на прекрасната избуяла трева и веднага скачаме на крака. Аз на секундата се обръщам към Джуд и посочвам ръцете му:

— Виж!

Той поглежда надолу и очите му се разширяват. Мести ги невярващо между мен и голите си, съвсем здрави ръце. Не разбира какво се случва и това му личи.

— Сигурна съм, че докато си изучавал свръхестественото, все някъде се е споменавало за Съмърленд? — питам го с усмивка.

И лицето, и ръцете ми се повдигат… всъщност всичко е приповдигнато и по-леко… освободено от чудовището в мен… дори да е за съвсем кратко.

Той се оглежда край себе си, наднича през проблясващата и трептяща мъгла към пулсиращите дървета, чиито клони са натежали от сочни зрели плодове, докосва ярките разноцветни цветя, които сякаш танцуват в омарата, вглежда се в стремително течащия поток с цветовете на дъгата.