Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 82

Прочиствам си гърлото, най-сетне взела решение. Смятам да сложа точка на този разговор и да се насоча към третата причина за идването ни тук. Онази, за която изобщо не се бях сетила до този миг. Надявам се и двамата да можем да извлечем полза от това, а не да правя поредната грандиозна грешка.

— Какво ще кажеш да зарежем това място? Има още нещо, което искам да ти покажа.

— Място, което е по-добро от това тук? — Той измъква греблото от водата и го размахва щастливо над главата си.

Кимам леко, затварям очи и бързо ни връщам на обширното ароматно поле. Джуд се приземява, облечен отново в старите си избелели дънки, тениска с щампа на мантрата „Ом“ и чехли. Моята разкошна рокля също изчезва, заменена от съвсем къси дънкови панталонки, потник и сандали.

Тръгваме покрай потока, после по асфалтовия път, минаваме по алеята и накрая поемаме по булеварда, който ни отвежда до Великите зали на познанието.

Обръщам се към него и заявявам:

— Трябва да ти призная нещо.

Той повдига вежди в израз на очакване.

— Н-не… не те доведох тук само за да те излекувам.

Той спира за миг и ме поглежда особено. Аз също млъквам. Поемам си дълбоко въздух: това е шансът ми. Тук е единственото място, където бих могла да кажа нещо подобно с изправени рамене и вдигната брадичка.

— Всъщност има нещо, което бих искала да направиш… нещо за мен.

— Добре… — Очите му са нежни и търпеливо ме изчакват да събера сили и да кажа, каквото възнамерявам.

— Разбираш ли, става въпрос за… — Започвам неспокойно да въртя гривната си с кристалната подкова, за да прикрия факта, че не мога да го погледна в очите. — Ами… напоследък магията, за която ти разказах… заклинанието, което направих… се влошава. Когато съм тук, сякаш съм добре. Когато обаче се върна на земята, всичко се разпада. Ставам пълна развалина. Като болест е. Обсебена съм от мисли за Роман. Може и да не си забелязал, но външността ми напоследък отразява вътрешното ми състояние. Отслабвам, не мога да спя и няма как да го избегна. Вкъщи, на земята, изглеждам ужасно. Обаче всеки път, когато се опитам да разкажа на Деймън за това или да го помоля за помощ — по дяволите, дори когато се опитвам да накарам теб да го помолиш да ми помогне — ами, заклинанието взема надмощие… черната магия, тя… или може би трябва да кажа чудовището, защото така го наричам напоследък… не ми позволява да говоря. Сякаш не иска да позволи на нищо да застане между мен и Роман. Когато обаче съм тук, в Съмърленд, не може да ме спре. Това е единственото място, където отново мога да бъда себе си. Затова си помислих, че ако те доведа тук, ти би могъл да…

— Добре, а защо просто не взе Деймън със себе си? Не разбирам.

Той леко накланя главата си на една страна и се вглежда в мен.