Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 79

— Това ли е? — На лицето му е изписано благоговение. — Значи наистина съществува?

Кимам леко. Макар да изпитвах опасения дали е правилно да го водя тук, сега те напълно изчезнаха. Това, че идването на Ава се оказа лоша идея, съвсем не значи, че същото ще се случи и при Джуд. Те са напълно различни. Той е различен. Много по-напреднал, отколкото тя някога ще бъде.

— Защо те доведох тук ли? — Разсмивам се, моментално разгадала въпроса, още преди да го е задал.

И му отвръщам наум:

За да те излекувам, разбира се!

Постаравам се, разбира се, да скрия другата, много по-належаща причина — а именно, да излекувам себе си.

Мислите са енергия, — добавям, забелязала изненаданото му изражение. — Можеш да ги усетиш, да ги чуеш — дори да създаваш чрез тях. Ако предпочиташ обаче да се върнем в болницата, с удоволствие ще издигна портала отново и ще…

Той ме поглежда и отваря уста да отговори. Почти веднага обаче променя намеренията си и решава вместо това да си помисли отговора. Първо затваря очи, сякаш се опитва да се съсредоточи, но осъзнава, че тук всичко е пределно лесно и става без усилия. Така че просто ме поглежда право в очите, а думите прелитат директно от неговия ум в моя:

Не мога да повярвам, че чака толкова време, преди да ме доведеш. И нарочно си ме оставила да страдам така, а си могла да ми го спестиш!

Разсмивам се и кимам в съгласие. Разбира се, наясно съм, че най-добрият начин да го компенсирам е да му покажа какво друго е възможно тук.

— Затвори очи — нареждам му и се изчервявам, когато той се подчинява, без да се поколебае дори за миг — толкова пълно доверие ми има в момента. — Сега си намисли нещо, което желаеш. Може да бъде всичко, каквото и да е, само трябва да си сигурен, че наистина го искаш, защото след миг то ще е твое. Готов ли си?

Едва съм успяла да завърша, когато се озовавам седнала на невероятен плаж, покрит с фин розов пясък, и загледана в прекрасен син океан, в който Джуд гребе върху дъската си и гони най-красивите възможни вълни.

— Видя ли това? — подвиква ми той след поредната вълна и се втурва още по-навътре. — Удивително! Просто не е за вярване! Сигурна ли си, че не сънувам?

Усмихвам се, защото още ясно си спомням първото си пътуване до Съмърленд и колко бях очарована. Всъщност няма значение колко пъти се връщам — усещането да проявяваш в такива мащаби е наистина чудесно, истинско вълшебство.

— Не сънуваш — уверявам го с усмивка, а той започва да се приближава към брега.

Изправя се пред мен, а аз мързеливо наблюдавам капките солена вода, които се стичат от косата му надолу по гърдите и изчезват под ластика на сиво-черните му шорти. Изведнъж ме завладява спокойствие — онова нежно, умиротворяващо и кротко чувство, което винаги изпитвам в близост до него. Бързо отклонявам поглед и подхвърлям:

— Вярвай ми, това е много по-хубаво от сън.

Всъщност си мисля, че напоследък повечето ми сънища се превръщат в кошмари и съответно много неща са по-добри от сънищата.