Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 76

Поклащам глава. Все още не мога да продумам и дума.

Той обаче само свива рамене. Отказът ми да продължа в тази посока изобщо не го обезкуражава.

— Доста съм добър в напевите… независимо че не звучи особено скромно. Впрочем аз и рецитирам добре — искаш ли да ме чуеш?

Затварям очи. Искам просто да продължи нататък.

— Умно решение — усмихва се той, без изобщо да забелязва какво преживявам в момента.

Преструва се, че изтрива въображаеми капки пот от челото си с превързаната си ръка — което на свой ред ми напомня, че ме помоли да го откарам.

Изправям се, като очаквам да ме последва. Той обаче остава на мястото си и продължава да ме гледа — толкова напрегнато и настойчиво, че успявам само да изграча:

— Какво? Какво има? Да не би Райли да е тук?

Той поклаща глава, при което кичурите му се залюляват покрай лицето и отлитат на гърба му, а срещу мен блясват поразителните му синьо-зелени очи.

— Не съм я виждал от известно време насам — отвръща той с наклонена глава и малко тъжен поглед, прикован в моя. — Признавам, че от време на време се опитвам да я достигна, но не успявам.

После философски свива рамене:

— Предполагам, че не иска да разговаряме повече.

Смръщвам вежди, защото изобщо не съм съгласна с него.

През последните дни Райли ми изпрати твърде много загадъчни послания, така че се съмнявам да е вярно. Определено имам чувството, че много иска да я достигнат и да разговаря.

— Смяташ ли, че евентуално… — млъквам, защото не ми се иска да кажа нещо смешно.

После обаче решавам, че не ми пука. Вече неведнъж съм се правила на глупачка пред Джуд, един път повече или по-малко няма значение.

— Смяташ ли, че е възможно да не може да премине?

Той ме поглежда и сякаш се кани да отговори, но аз повдигам показалец и го спирам:

— Нямам предвид „не може“ в смисъл, че не е в състояние или не може да открие начин да го направи, а по-скоро… Не знам, може би просто не й се позволява да премине? Може би някой или нещо я спира?

— Възможно е. — Той небрежно свива рамене, но от този жест не успявам да разбера дали наистина е съгласен с мен, или се опитва да ми угоди.

Най-вероятно иска да ми спести неприятния, но невъзможен за отричане факт, че моята призрачна сестричка се е отказала от мен… че е прекалено заета със своя живот след смъртта, за да се занимава с моите проблеми и желания.

— Да се е появявала в сънищата ти напоследък? — добавя той след секунда, а в гласа му чувам нещо повече от любопитство, по-скоро звучи като надежда.

— Не — отвръщам, без изобщо да се поколебая.

Не желая дори да се сещам за онзи обезпокоителен сън, в който Деймън бе хванат в стъкления капан, а Райли стоеше отстрани и ме притискаше да наблюдавам внимателно и да не отклонявам очи дори за миг.

— Искаш ли да опитаме да установим контакт с нея? — поглежда ме с наклонена на една страна глава.

Аз обаче само поклащам глава и въздъхвам. Разбира се, че искам да говоря с нея, наистина много бих искала. Че кой не би желал посещение от сладката си, енергична… мъртва сестричка? Като се има предвид обаче състоянието, в което се намирам, няма начин да го допусна. Дори да можеше да ми помогне, в което сериозно се съмнявам, не бих понесла да ме види такава. Не искам да разбира какво съм направила и в какво съм се превърнала.