Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 75

Движех се бързо през тихите пусти улици. Спрях едва когато стигнах пред прозореца му. Сниших се към земята, пропълзях до него и надникнах през пролуката в пердетата. Веднага усетих нейното присъствие. Сигурна бях, че е там, някъде вътре, и се наслаждава на онова, което ми принадлежи.

Главата ми бе замаяна, мислите ми бяха в пълен хаос, а цялото ми тяло пулсираше, чак до болка, от незадоволените нужди и незаситения глад. Чудовището бушуваше в мен и ме притискаше — да спра да мисля и да започна да се движа — просто да се хвърля напред, да разбия вратата и да се отърва от нея. Всъщност точно това се канех да направя — да се втурна вътре — когато и тя ме усети. Впусна се към прозореца с леден и твърд поглед, който бе толкова заплашителен, че ми подейства като плесница и поне за кратко ме извади от транса. Напомни ми коя съм… коя е тя… и какво ще изгубим, ако позволя на звяра да спечели.

И преди да имам време да размисля, се затичах. Тичах с всички сили по целия път до дома и обратно в леглото си, където се проснах потна, трепереща — и започнах да се боря с чудовището, и да се опитвам да изкореня тъмния пламък, надигнал се в мен.

Пламък, който се разгаря все по-силен, по-ярък и по-изискващ с всеки изминал ден.

Огън, който е така ненаситен, че ще погълне всичко по пътя си — и малката искрица разум, която ми остава, крехката ми връзка с бъдещето, което жадувам, и всичко друго, каквото и да е то, застанало като преграда между Роман и мен.

Точно преди да изпадна в унеса, който напоследък приемам за сън, осъзнах най-страшното: че по времето, когато това ще се случи, вече ще съм толкова далеч, все едно ще съм мъртва. И няма да осъзная падението си.

Джуд влиза в стаята и се отпуска на стола. Многозначителното му изражение подчертава, че го прави нарочно — иска да бъде забелязан.

— Как мина? — измърморвам и повдигам глава от бюрото, на което я бях отпуснала през последния час.

Ръцете ми все още се тресат, краката ми треперят, още не мога да преборя съкрушителната нужда, която вече определя всичките ми действия.

— Бих могъл да попитам същото. — Той ме оглежда внимателно. — Някакъв напредък?

Свивам рамене. После простенвам. Това би трябвало да е достатъчно като отговор, поне според мен. Старая се да не помръдвам ръце от скута си, където не може да ги види. Не искам да забележи колко силно треперят.

— Все още ли се опитваш да разбиеш кода?

Стрелвам го с поглед, после затварям очи и поклащам глава. Отказах се от книгата. До този момент използването й само влошаваше нещата.

— И аз не успях да открия нищо, но въпреки това бих се радвал да опитам отново, ако все още искаш помощта ми.

С една дума — да. Наистина искам да ми помогне. Бих приела всяка предложена помощ. Сега обаче чудовището ме е превзело напълно и не позволява на думите да напуснат устните ми. Гърлото ми е свито и пари толкова силно, че само мълчанието го успокоява.

— Нещо римувано ли е? — Джуд отказва да изостави темата.