Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 46

Само че това не се е случило. Вместо това Дрина ме убила — и по този начин ни е принудила да се търсим с Деймън отново и отново, да се намираме… и пак да се губим.

Вглеждам се в него и примигвам няколко пъти, за да спра сълзите. Поставям ръка на рамото му, а той обхваща кръста ми със своята и двамата се понасяме по паркета, създаден само за танцуване, в такта на музиката, която се лее край нас. Краката ни умело ни носят сред вихър от синя коприна, светът около нас се размива в замайваща мъгла от цветове и усещания. Завладяна от красотата, пресъздадена само за мен, се притискам силно към него и шепнешком го питам дали има и други стаи, които иска да ми покаже.

Преди дори да успея да осъзная какво се случва, той ме грабва на ръце. Профучаваме през неясен лабиринт от коридори и се озоваваме в най-красивата и внушителна спалня, която някога съм виждала.

— Желанието ви е закон за мен… — усмихва се той и спира за секунда на прага, докато аз се прехласвам по гледката. — Това не е точно кралска спалня — никога не съм бил чак толкова близък с Мария-Антоанета. Всъщност е точно и съвсем подробно копие на стаята, в която отсядах при многобройните си посещения тук. Е, какво ще кажеш?

Аз пристъпвам бавно по дебелия тъкан килим. Оглеждам тапицираните с коприна столове, изобилието от горящи свещи, богатата златна и сребърна украса и множеството кристални предмети. После се затичвам и се мятам с отскок върху меката кадифена кувертюра с пищна драперия, с която е застлано покритото с балдахин легло. Игриво потупвам мястото до себе си, сякаш нямам никакви грижи на този свят.

В този момент наистина нямам.

Сега съм в Съмърленд.

Роман не може да ме стигне.

— Е, кажи какво мислиш? — Той се надвесва над мен, а погледът му милва лицето ми.

Пресягам се нагоре. Пръстите ми проследяват очертанията на високите му скули, ъгловатата линия на челюстта му… Накрая отвръщам:

— Какво мисля ли? — Поклащам глава и се разсмивам с чист, жизнерадостен и звънлив смях — така както се смеех преди. — Смятам, че си най-невероятният приятел в целия свят. Не, всъщност размислих.

На лицето му се изписва престорено притеснение, така че бързам да довърша:

— Мисля, че си най-прекрасният приятел на планетата… не, в цялата вселена! — Усмихвам се щастливо. — Наистина, кое момиче може да се похвали, че го водят на подобни срещи?!

— Сигурна ли си, че ти харесва? — пита ме той, този път вече сериозно.

Повдигам ръцете си, обвивам ги около врата му и го придърпвам към себе си. Усещам енергийния воал, който трепти между устните ни и благодарение на който можем да си позволим онази полу-целувка, която напоследък възприемам за нормална. Въпреки това съм доволна, че получавам и толкова.

— Бяха такива невероятни, шеметни времена… — Той се отдръпва и подпира глава на дланта си, за да ме вижда по-добре. — Просто исках да изпиташ това усещане, макар и за малко, да опиташ вкуса на онова време, да видиш мен, какъвто бях тогава. Толкова съжалявам, че го пропусна, Евър. Толкова щяхме да се забавляваме! Ти щеше да си кралицата на всички балове — най-красивата, най-прелестната.