Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 20

Обратно при мен, защото от мен произлиза.

Обратно при мен, където й е мястото.

Очите ми се разширяват от въодушевление, когато тя се извива в дъга и се насочва право към центъра на разсечената ми длан. Нишката около врата му изсветлява, избелява, докато накрая става напълно чиста и девствено бяла, каквато бе в деня, преди да започне всичко.

Обаче точно когато се подготвям да го отпратя завинаги и да се освободя напълно от този нечестив съюз, в тялото ми се промъква онзи странен непознат пулс. Този отвратителен натрапник се втурва в мен с такава сила и такъв устрем, превзема ме толкова бързо и окончателно, че просто не успявам да го спра.

Сега чудовището в мен е напълно събудено. Изправя се и се протяга, а настойчивият му, пулсиращ глад изисква засищане — веднага. Сърцето ми е смазано под натиска му, цялото ми тяло се тресе и макар да се боря с всички сили срещу него, не мога да го победя. Сега съм заложник на копнежа му, пленена съм от желанието му — аз самата вече нямам никакво значение. Единственото ми предназначение е да посрещна всичките му нужди. Да се погрижа да бъде задоволено.

Безпомощно наблюдавам повтарянето на цикъла. Кръвта ми се втурва напред и напоява нишката около врата на Роман, която увисва, натежала и червена, а от нея по гърдите му капят едри капки от мен. Независимо какво искам аз, какво правя и колко пъти опитвам, не мога да спра това.

Не мога да възпра силата, с която ме съблазнява погледът му.

Нито пък крайниците си, които сами ме понасят към него.

Не мога да разваля заклинанието, което ме свързва с него.

Тялото му е магнит, който вика само мен. За по-малко от секунда прекосявам пространството, което ни разделя. И сега — когато коленете ни са притиснати плътно едни към други, а челата ни горят — аз съм напълно беззащитна… безпомощна… напълно неспособна да обуздая този непоносим стремеж към него.

Той е всичко, което виждам.

Всичко, от което се нуждая.

Целият ми свят в момента е заключен в малкото пространство между моя поглед и неговия. Влажните му полуразтворени устни са на един дъх разстояние от моите. А странният чужд пулс — този нагъл, смел и настойчив нарушител — ме подтиква напред и изисква да се притиснем един към друг, веднага да се вплетем един в друг и да се слеем.

Устните ми се приближават към неговите, все по-близо и по-близо. Но тогава някъде дълбоко в мен, на място, което не мога да видя добре, започва да мъждука споменът за Деймън — лицето му, аромата му. Това е просто моментен проблясък в цялата тази тъмнина — въпреки това е напълно достатъчен да ми припомни коя съм и каква съм. И истинската причина да съм тук.

Стига ми точно колкото да успея да се измъкна за кратко от ужасяващия кошмар, в който съм попаднала. Отърсвам се с писък: „Не-е-е!“

Панически се отдръпвам от него… от това. Движа се толкова бързо и яростно, че пашкулът около мен се разпада. Свещите изгасват, а Роман се разтапя във въздуха пред самите ми очи.