Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 178

— А после нахлу Джуд.

Въздъхва и поклаща глава. Погледът му е мрачен, а челюстта му се е сковала толкова силно, че почти не прилича на себе си.

— Защо му се довери? Защо му разкри слабостта ни… чакрите ни? Защо го научи как може да ни убие? Защо би сторила нещо подобно?!

Поглежда ме — не просто въпросително, а почти отчаяно. Наистина не разбира.

Преглъщам с усилие. Мисля си: Ето, това е. Обвинението, което чаках толкова време. Най-накрая започна да ме съди, макар и не заради нещо, сторено от мен, а от Джуд.

После обаче го поглеждам и схващам, че съм сбъркала. Просто се опитва да разбере. Въпреки това аз само свивам рамене и отвръщам:

— Причината е петата ми чакра. Слабото звено при мен. Не умея да използвам добре информацията, бъркам често и освен това се доверявам на погрешните хора, а не на онези, които са ми били верни винаги.

За миг вдигам поглед към лицето му. Знам, че иска да чуе нещо друго, че заслужава повече, затова свеждам глава и добавям:

— Има още нещо… Истината е, че той ме свари в много лош момент, в миг на слабост.

Млъквам, когато се сещам какво точно се случи — колко близо бях до прекосяването на онзи мост, който води отвъд. Не съм споменавала на Деймън за него. Разказах му за магията и заклинанията, за това, че се обърнах към Джуд вместо към него, но прекалено много се срамувах, за да споделя за моста.

— Свари ме в момент на неимоверна слабост — въздъхвам сломено. — Какво друго да ти кажа?

Деймън се обръща към мен и ме поглежда внимателно, а кожената седалка под него проскърцва, сякаш се оплаква.

— Ех, аз пък толкова се надявах, че ми вярваш достатъчно, за да се обръщаш към мен, когато имаш проблеми, вместо към Джуд.

Гласът му е тих, сериозен и тъжен. Тези думи разбиват сърцето ми, когато ги произнася на глас.

Затварям очи и се облягам назад. Сълзите ми заплашват да рукнат всеки миг. Успявам само да прошепна задавено:

— Знам. Трябваше да ти кажа. Само че, независимо от уверенията ти, независимо от всичко, което ми каза, аз… не знам, просто не можех да повярвам, че е истина. Не смятах, че заслужавам. А и, Деймън, дори не знаеш всичко, има нещо още по-лошо, което все още не съм ти казала… много по-лошо.

Обръщам се и заставам лице в лице с него. Притискам длани към бузите му, а енергийният воал танцува между моята кожа и неговата. Осъзнавам с ужасна яснота, че този непълен, полу-допир, е най-доброто, което някога ще усетим. Изчерпах всичките си възможности. Повече шансове нямаме. Роман е мъртъв и отнесе противоотровата със себе си.

Приела това, най-сетне си поемам дълбоко въздух, затварям очи и му показвам абсолютно всичко, до последната ужасяваща и унизителна подробност. Образите преминават от моя ум в неговия и му разкриват пълната, нецензурирана версия за случилото се между мен и Роман през онази отвратителна нощ, когато почти изгубих девствеността си. Следва сцената при Моста на душите — преповторена отново секунда по секунда, с ярка и контрастна картина, в цялото си ужасяващо великолепие. Само за едно съм абсолютно сигурна: той заслужава да знае истината за мен — коя бях, къде бях. Коя съм сега и защо съм такава. Цялата мръсна история, цялото скръбно пътуване.