Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 179

А когато приключвам…

Той просто свива рамене, покрива ръцете ми със своите и заявява уверено:

— Не видях абсолютно нищо, което да промени мнението ми за теб. Нито едно.

Кимам. Зная, че го казва откровено. Най-накрая разбирам какво означава истинска, безусловна любов.

— Евър — тонът му внезапно става напрегнат, а погледът му настойчиво се приковава в моя. — Трябва да промениш начина, по който възприемаш себе си, и решенията, които вземаш.

Присвивам очи, без да схващам напълно какво има предвид.

— Нещата, които ти виждаш като огромни, очевидни и несъмнени грешки, всъщност изобщо не са такива. Изобщо не са грешки. Реалността не е това, което ти си избрала да вярваш, че е. Смяташ, че си сбъркала, когато ми даде да пия от първата противоотрова на Роман, а истината е, че така ми спаси живота. Спаси ме от Шадоуленд! Нямаше да оцелея до завръщането на Роми, независимо от направения от Райни магически кръг. Вече бях започнал все по-често да губя съзнание. Ту се връщах, ту пропадах отново. И ако ти не бе направила онова, което направи, и то именно в онази минута, ако се бе забавила, ако не ми бе дала да пия… Ами, сигурен съм, че щях да изчезна, а душата ми — да бъде изгубена завинаги… окована… да потъне в дълбините на бездната и да се носи в мрак и самота до края на вечността.

Поглеждам го с разширени очи. Никога не ми е хрумвало подобно тълкуване. Толкова бях заета да се самобичувам, така се бях съсредоточила върху това, че вече не можем да се докосваме, както бихме искали, че не осъзнах нещо толкова очевидно. В действителност аз наистина спасих душата му от безкрайната пустош.

— И още нещо… — Той се протяга към брадичката ми и от усещането за полу докосването на пръстите му по тялото ми се разлива течен огън. — Ти на практика успя да проникнеш през черупката на Роман! Достигна го, убеди го — при това не чрез измама или пресметната хитрост, а като се обърна към естествената му, макар и дълбоко скрита, човечност. Качество, което всички останали, включително и аз самият, смятахме, че не притежава. Ти обаче го направи — рискува, хвърли се в дълбокото и откри нещо неподозирано. Видя нещо, което никой от нас не бе успял да види. Съзря потенциал в човека, когото всички бяхме отписали. Имаш ли представа колко удивително е това, колко горд се чувствам?

— Само че какво ще кажеш за Хевън? — прошепвам.

Припомням си заплахите й.

Не се съмнявам, че ще се опита да ги изпълни.

— Нима не сторих същия избор, когато те спасих? — пита той с устни, притиснати към ухото ми.

— Само че ти не си и подозирал за съществуването на Шадоуленд. А аз знаех. Все едно съзнателно съм осъдила душата й на вечно проклятие.

Отдръпвам се, за да виждам лицето му по-добре.

Той обаче само тръсва глава и отново ме привлича към себе си.

— Виж, наистина тогава ти казах да не го правиш. Обаче, ако бях на твое място, без съмнение щях да постъпя по същия начин. Защото — докато сме живи, има надежда. Нали така? Или поне такова е мотото ми през последните шестстотин години.