Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 171

— Иска ти се, нали? Този път да спечелиш.

— Не смяташ ли, че в този случай каквото и да стане — печеля? Направиш ли нещо добро, ще ти се върне с добро — това е карма. Ефектът на хвърлено във водата камъче: вълничките се разпространяват и нарастват до последната граница. Няма шанс за неуспех.

— А, пак ли същото? — Повдига той подигравателно вежди. — Честно казано, тоя тъпак Деймън ти е извъртял страшен номер, като ти е налял всички тия глупости в главата!

— Възможно е да си прав — усмихвам му се, без да се поддавам на провокацията. — А е възможно и да грешиш. Никога няма да разбереш, ако не опиташ, нали?

— Какво? Да не би да смяташ, че никога не съм правил нищо добро?

— Мисля, че е минало доста време, откакто ти се е случвало за последно. Вероятно си забравил как става.

Той се разсмива. Смее се с отметната назад глава, с пълно гърло — но не отмества ръка от бедрото ми. Тя изобщо не трепва.

— Добре, Евър. Нека приемем — само на теория, разбира се — че ти направя тази дребна услуга. Да кажем, че ти дам противоотровата, която ще позволи на двама ви с Деймън да правите каквото си поискате. После какво? Колко време трябва да чакам, преди да получа доброто, което ми се полага в замяна? Можеш ли да отговориш на този въпрос?

Свивам рамене.

— От личен опит ще ти кажа, че не можеш да насилваш кармата, нито да я принуждаваш. Тя работи по собствените си правила. Знам само, че наистина действа.

— А-ха. Значи от мен се очаква да ти дам нещо, което ти отчаяно искаш, обаче да не очаквам награда, така ли? Това изобщо не звучи честно, скъпа. Май ще е най-добре да размислиш. Може би все пак има какво да ми дадеш в замяна?

Продължава да се усмихва, докато ръката му се плъзга все по-високо и по-високо, прекалено високо. Вдига поглед към лицето ми, опитва се да ме надвие, да ме подмами в ума си както преди, но този път не се получава. Аз оставам на мястото, което съм избрала сама. Непоклатима.

Има нещо различно обаче. Това негово простичко действие породи една идея у мен. Идея, която може да помогне на плановете ми, при това — по-бързо, отколкото се надявах. Ако тя сработи, пътят ми към „Монтаж“ и очакващия ме там Деймън ще бъде открит.

— Добре — започвам, опитвайки се да не обръщам внимание на пръстите върху бедрото си. — Щом не искаш да вярваш в кармата, дали не би повярвал на мен?

Той ме поглежда развеселено, с наклонена глава и проблясваща на врата татуировка.

— Защото, като се замисля, в действителност имам нещо, което да ти предложа. Нещо, което съм убедена, че искаш. И което само аз мога да ти дам.

— А така! — усмихва се той и зъбите му проблясват хищно. — Ето това вече е приказка! Знаех си, че ще се съгласиш накрая, ще видиш светлината, както се казва.

Повдига се още малко и застава по-близо. Дланта му ме притиска по-силно.

Аз все така оставам на място. Дишането ми е спокойно, равномерно. Усещам светлината в себе си, която е все така ярка и властва над всичко.