Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 170

— Пак ще те питам — за какво тогава си тук? Какъв е поводът за посещението ти? Според собствените ти думи не целиш да изкопчиш от мен противоотровата, не търсиш бързо извъргалване, макар да имаш спешна нужда от такова по скромното ми мнение. Влезе тук с танцова стъпка и наруши усамотението ми, за да ми кажеш, че ме обичаш? Наистина ли, Евър. Защото — даже да звучи грубо — ми е малко трудно да го възприема.

— Естествено, че е — отвръщам, без да се смутя. Точно такава реакция очаквах — засега събитията се развиват изцяло според плана ми. — Нормално е, защото никога преди не си изпитвал нещо подобно. Шестстотин години, през които не си познал дори за миг истинската любов. Тъжно е. Трагично дори. Само че вината не е твоя. Така че, просто за информация, това е чувството, Роман. Така стоят нещата. Исках да знаеш, че независимо от всичко, сторено от теб, ти прощавам. И защото ти прощавам и те освобождавам, вече не можеш да се добереш до мен. Не можеш да ме нараниш. Дори и никога да не ми дадеш противоотровата… е, сигурна съм, че с Деймън ще измислим начин да се справим и без нея, защото това правят партньорите. Това е силата на истинската любов. Тя не може да бъде повредена, не може да бъде разрушена. Тя е вечна, никога не се изчерпва и устоява на всяка заплаха, на всяка буря. Така че, ако си решил да продължиш по този път, просто исках да ти кажа, че повече няма да се съпротивлявам. Приключих с това. Имам живот, който да живея вместо това, а ти?

Той ме стрелва с очи и — макар и само за миг — знам, че съм го спечелила. Виждам нещо да проблясва в погледа му и разбирам, че знае — играта приключи. Защото за всяка игра са необходими поне двама, а в този случай единият току-що се отказа. После обаче искрицата изчезва точно толкова бързо, колкото се и появи, а пред себе си виждам стария Роман.

— Хайде, де, сериозно ли говориш, скъпа? Смяташ, че ще се примириш само да се държите за ръце — през остатъка от безкрайния си живот на безсмъртни? А, по дяволите! Всъщност и за ръце не можете да се държите. Дори с този енергиен презерватив, който ползвате — това няма нищо общо с истинското усещане, нали, миличка? Нищо общо с това.

Преди да схвана намеренията му и да се отдръпна, той се стрелва към мен. Ръката му ляга на крака ми и Роман впива в мен чувствен, настойчив поглед:

— Може и никога да не съм познал любовта, за която говориш, но съм изпитал доста от другата… от тази. — Пръстите му се промъкват няколко сантиметра по-нагоре. — И ти гарантирам, скъпа, че е поне толкова добра, ако не и повече. Не мога да понеса идеята, че се лишаваш от това.

— В такъв случай ми дай противоотровата — и няма да ми се налага да се лишавам от нея! — отвръщам с мила усмивка.

Изобщо не правя опит да отместя пръстите му. Именно това иска да сторя: да откача и да започна да се съпротивлявам. Да го метна към стената. Да се превърна в заплаха. Обичайната програма. Този път обаче няма да стане. Не, забрави! Този път има прекалено много неща, които са заложени на карта. Прекалено много неща, които мога да изгубя. Освен това наистина трябва да му покажа колко отегчителна е играта, когато само единият я играе.