Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 173

— А какво ще стане, ако ти ми дадеш онова, което желая, но аз въпреки това не ти дам противоотровата? Какво ще направиш?

— Ще си кажа, че не съм те преценила правилно. Ще си тръгна с празни ръце. Но няма да те намразя, нито ще те безпокоя отново. Обаче съм сигурна, че след това ще повярваш в кармата — когато изпиташ последствията от подобно действие. И така, готов ли си?

Той се вглежда в мен — продължително, настойчиво, замислено. Преценява внимателно от всички страни. Накрая кимва, а погледът, който впива в моя, е твърд и решителен.

— Искаш ли да знаеш къде я държа?

Преглъщам с усилие. Дъхът ми се накъсва, пулсът ми се ускорява.

— Ето тук е.

Той се протяга към нощното си шкафче, отваря едно чекмедже и вади от него малка, инкрустирана със скъпоценни камъни кутийка. От покритата й с кадифе вътрешност измъква тясно продълговато шишенце, пълно с искряща полупрозирна течност, която ужасно прилича на еликсир. Различава се единствено по цвета — зелена е.

Той я разклаща пред лицето ми, а аз наблюдавам невярващо искрите и отблясъците, които хвърля. Трудно е да приема, че разрешението на всичките ми проблеми е толкова скромно на вид и толкова близо.

— Струва ми се каза, че я пазиш другаде? — прошепвам.

Устните ми са изпръхнали, усещам гърлото си сухо и парещо. Отговорът проблясва мътно пред мен, невъзмутим.

— Така беше. До онази вечер, когато ме посети, я държах в магазина. Само че да знаеш — това е всичката. Една доза. Няма рецепта, нито дори подсказване как да я приготвиш. Списъкът със съставките и начинът на приготовление съществуват само тук — почуква с пръст по слепоочието си и внимателно ме измерва с поглед. — Е, имаме сделка, нали? Ти ми показваш обещаното, аз ти давам това.

Усмихва се и мушва противоотровата в джобчето на ризата си, после заявява:

— Само че ти ще си първа. Искам да видя, че ще удържиш на обещанието си. Отведи ме при нея и ще имаш своето „и заживели щастливо до края на дните си“.

Трийсет и четвърта глава

— Затвори очи — прошепвам.

Стиснала съм здраво ледените ръце на Роман, коленете ни се допират, лицата ни са толкова близо, че усещам мразовития му дъх върху бузата си.

— Сега отвори съзнанието си. Освободи се от всички разсейващи те странични мисли. Просто го изчисти напълно, нека да остане пусто, избутай всичко възможно най-далеч и се отпусни. Просто съществувай. Схвана ли?

Той кимва и стисва пръстите ми по-силно. Така се е съсредоточил, толкова силно е желанието му да види къде е Дрина в момента, че сърцето ми се къса за него.

— Сега искам да влезеш в ума ми. Ще премахна щита си и ще те пусна, обаче те предупреждавам… Онова, което ще видиш, може и да не ти допадне; възможно е да ми се ядосаш, и то много, но помни, че аз съм спазила своята част от сделката, става ли? Не съм казвала, че ще ти хареса, казах единствено, че ще те отведа там, където е тя. — Отварям едното си око и виждам, че кимва отново. — Добре, можеш да влезеш. Бавно, много бавно… промъкваш се бавно, после… ей, с мен ли си още?