Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 169

— И точно в това е проблемът. — Привеждам се към него аз. — Разглеждаш всичко като една голяма игра — сякаш животът е шахматна дъска, а ти си фигурата, която винаги трябва да е с три хода преди останалите. Никога не намаляваш бдителността си, никога не си позволяваш да се сближиш с хората. Нямаш представа какво е да обичаш, нито пък какво е да бъдеш обичан, защото никога не си получавал любов. Тоест… знам, че ако бе обратното, щеше да вземеш други решения, не се и съмнявам в това. Но все пак трудно е да предложиш нещо, което никога не си имал и никога не си изпитвал лично. Затова ти прощавам.

— Какви ги дрънкаш?! — изрича вбесено. — Аматьорска психоанализа ли? Може би трябва да очаквам и сметка за това, че слушам глупостите ти? Така ли?

— Не — отвръщам меко и спокойно. — Само се опитвам да ти кажа, че всичко свърши. Отказвам да се сражавам с теб повече. Вместо това избирам да те обичам и те приемам такъв, какъвто си. Няма значение дали на теб ти харесва.

— Докажи ми го — изръмжава той и отново потупва леглото до себе си. — Защо не си донесеш задника тук и не ми покажеш тази любов, Евър?

— Нямах предвид такава любов. Говорех за истинската. Онази, безусловната. Която не съди, не завижда, не се превъзнася, не безобразничи. Не физическата. Обичам те просто като сродна душа, която обитава същата земя като мен. Обичам те като човек от същия вид, защото и двамата сме безсмъртни. Обичам те, защото се уморих да те мразя — и отказвам да го правя повече. Обичам те, защото най-накрая разбрах защо си станал такъв, какъвто си. Ако можех да променя съдбата ти, щях да го сторя. Само че не мога, затова избирам да те обичам, вместо да те променям. Надявам се това, че те приемам, да те подтикне и ти да сториш нещо добро за мен. Ако не стане така обаче — тук свивам рамене, — поне ще знам, че съм опитала.

— Дяволите да го вземат! — измърморва той, а лицето му се разкривява, сякаш думите ми му причиняват физическа болка. — Някой май здраво се е напушил! Да не си се събудила като хипи тази сутрин?! — Поклаща глава и се разсмива, след което се отпуска на леглото и развеселено ме измерва с поглед. — Много добре, Евър, обичаш ме и ми прощаваш. Браво! Чудесно. Обаче знаеш ли какво? Въпреки това няма да ти дам противоотровата. Е, какво? Още ли ме обичаш? Или сега отново ме мразиш? Точно колко е дълбока любовта ти, Евър — да цитирам една песен от седемдесетте, за която със сигурност никога не си чувала, а?

Отпуска ръце в скута си, където те лягат уморени, с разперени пръсти. Спокойни.

— Жал ми е за твоето поколение. Слушате такава малоумна музика! Трябва да чуеш идиотската група, за чийто концерт отпраши Хевън. „Могъщите хулигани“, можеш ли да си представиш? Що за име е това, по дяволите?!

Аз само свивам рамене. Разпознавам без проблем тактиката, която предприема, за да избегне въпроса ми. Колкото и да се старае обаче, няма да промени нито намеренията, нито решението ми.

— Изборът е твой — казвам спокойно. — Не съм дошла, за да те моля за каквото и да било.