Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 156

— Честно ли? — Поглежда ме тя сериозно. — Наистина не знам. Ако трябва да предположа обаче, бих казала — не, не ме обича. Изобщо. Имам предвид това, че… ами, дори да крие всичките си чувства зад дебели стени и прегради — обикновено се преструва, че изобщо не изпитва нищо — въпреки това понякога… Ами, понякога го обхваща едно такова… аз ги наричам „черни дупки“, тези му настроения… В такива моменти се затваря в спалнята си и не иска да говори с когото и да било. Отказва да излезе от стаята в продължение на часове, а пък аз… ами, аз нямам никаква представа какво прави вътре. И макар да се опитвам да уважавам нуждите му, да му предоставя време и пространство, все пак съм любопитна. Наистина бих искала да знам. Предполагам, че ако остана край него достатъчно дълго, в крайна сметка ще се научи да ми вярва и ще ме допусне до себе си, а после… — свива рамене. — Може би всичко това ще се промени.

Поглеждам я, удивена от спокойствието й. Държи се толкова уверено и твърдо — изобщо не е предишната Хевън.

— Знаеш ли, Евър, при всяка връзка единият обича повече. Не си ли съгласна? Например предишния път — определено Джош ме обичаше по-силно, много по-силно, отколкото аз него. Даже написа песен за мен, след като скъсахме, знаеше ли това? Искаше да се съберем отново. — Тя повдига вежди и поклаща глава. — При това беше доста добра. Почувствах се поласкана, само че беше прекалено късно за нас. Освен това вече бях хлътнала по Роман, но в този случай определено чувствата са по-силни от моя страна. Той просто се съгласява да излиза с мен. Забавляваме се, наистина, а и впрочем няма друго момиче на хоризонта… е, освен теб, де…

Тя ме поглежда и очите й се присвиват така рязко и злобно, че потръпвам. Също толкова бързо обаче стряскащият поглед изчезва. Хевън се разсмива и махва с ръка.

— Както и да е, друго имах предвид. Истината е, че независимо как изглежда на повърхността или отстрани, любовта никога не е по равно. Нещата просто не стоят така. Винаги единият преследва, а другият е преследван. Игра на котка и мишка — така е било и винаги ще е така. Е, Евър, кажи — във вашата връзка кой обича повече? Деймън или ти?

Въпросът ме хваща неподготвена, макар че всъщност би трябвало да го очаквам. Забелязвам обаче начина, по който се умълчава с наклонена на една страна глава, а пръстите й разсеяно си играят с кичур коса, докато търпеливо чака отговора ми. И в крайна сметка, изнервена и объркана, измърморвам под нос следната глупост:

— Ами, не знам. Никога не съм мислила по въпроса. Тоест… май никога дори не съм забелязвала, че… и затова не съм…

— Наистина ли?

Тя ляга по гръб и се зазяпва в обсипания със звезди (зная от опит, че блестят в тъмното) таван на стаята си.

— Е, аз пък съм се замисляла — заявява бавно, спокойно, все така вгледана в съзвездията, изобразени над главите ни. — И просто за твое сведение, Деймън. Не ти. Във вашия случай Деймън обича повече. Той би направил всичко за теб. Ти просто се носиш по течението и правиш онова, което очаква от теб.