Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 154

— Не — поклащам глава стреснато. — Имах предвид постоянно примирие. Просто се надявах понякога да се виждаме и на обяд.

Тя се намръщва и започва да чопли кожичките около ноктите си — които впрочем изобщо не са разранени или забелени, защото на безсмъртните такива работи не им се случват. Разбира се, наясно съм, че това е просто извинение да избягва погледа ми и да отложи отговора. Кара ме да се поизпотя, докато обмисля думите ми и последствията от евентуалното си решение.

— Никога няма да е както преди — казва тя накрая и вдига поглед към мен. — И не само заради онова, което се случи с Роман — което беше голяма грешка впрочем. Наистина оплеска нещата. Истинската причина обаче е друга. Сега аз съм различна и ми харесва да съм такава. Не искам да се връщам към предишната си същност. Не искам никога повече да бъда тъжната жалка загубенячка, която бях!

— Никога не си била жалка, нито загубенячка, само понякога бе тъжна — казвам, но тя ме прекъсва с махване на ръка.

— Освен това толкова много неща се промениха, може би прекалено много. Не съм сигурна, че мога да ги превъзмогна и загърбя.

Кимам. Осъзнавам, че е права. Въпреки това се надявам да успее.

— А пък, хм… Миса, Рейф и Марко безспорно са готини, наистина. Но като изключим безсмъртието и работата си в магазина, нямаме почти нищо общо, разбираш ли? Имам предвид, че средата ни е напълно различна, израснали сме при различни условия, асоциациите и вкусовете ни изобщо не съвпадат. Те никога не са чували за никоя от любимите ми групи, което определено ми лази по нервите.

Аз едновременно свивам рамене и кимам, сякаш напълно разбирам какво иска да каже, наистина.

— Впрочем аз и с теб не мисля, че имам кой знае колко общи интереси, но въпреки това винаги съм имала чувството, че по някакъв начин ме разбираш. Схващаш ли какво искам да кажа? Сякаш, макар да не харесваме едни и същи неща, ти въпреки това ме приемаш. Не ме съдеше, не коментираше начина ми на живот, а това тогава бе от голямо значение за мен. Или поне имаше някакво значение. Тогава.

Стисвам устни и мълчаливо очаквам продължението, защото ми е ясно, че изобщо не е свършила.

— Така че, да — и ти ми липсваше. — Тя ме стрелва с поглед, свива рамене и продължава: — Би било хубаво да си запазя поне един от приятелите за цялата вечност. Въпреки това сигурна ли си, че не можем да превърнем и Майлс?

— Не! — изтърсвам, преди да осъзная, че се шегува.

— Бо-ожичко-о! Абе, ти изобщо отпускаш ли се някога?!

Разсмива се, сваля ръце от гърдите си и сред вихър от кожа и коприна се тръсва върху леопардовия си пуф стол, разстила полата на роклята си край себе си и подпира брадичка на дланта си.

— Би могло да му помогне за актьорската кариера. Определено би спечелил всички хубави роли!

— А-ха… и колко време ще продължи това? — Поглеждам я внимателно. — Вярвай ми, дори и в Холивуд биха забелязали, че не е мръднал и изглежда все на осемнайсет.

— Не съм забелязала да е навредило особено на Дик Кларк.

Хвърлям й кос поглед, сепната. Нямам представа за кого говори.