Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 155

— Е-хо-о?! „най-възрастният тийнейджър на Америка“? „Жестоката новогодишна вечер на Дик Кларк“? Не може да не си чувала за него!

Свивам рамене. Името все така не ми говори нищо.

— Карай да върви — разсмива се тя и тръсва глава. — Както и да е, имам си една теория. Според мен съществуват много други като нас — актьори, супермодели и така нататък. Сериозно! Как иначе би обяснила външния вид на някои от тях?

Повдигам рамене, пуфтейки:

— Късмет, добри гени, пластична хирургия и много работа с Фотошоп — разсмивам се и аз. — Така си го обяснявам.

— Е, между нас да си остане, обаче Роман е доста сдържан по отношение на детайлите. Повечето пази за себе си.

Без майтап — вярно ли?

— Един път го попитах колко други като нас има и колко от тях е превърнал той самият, просто се обърна настрани и измърмори някаква детинска глупост в смисъл, че той си знае, пък останалият свят да разбере, ако може. После, колкото и да го притисках и разпитвах, нищо друго не ми каза. Продължи да повтаря едно и също, докато накрая се нервирах толкова, че изоставих темата.

— Това ли каза? — Опитвам се да прикрия тревогата в гласа си, но не успявам напълно. — Какви точно бяха думите му? Казал е, че си е негова работа, той знае, а пък останалият свят да разбере, ако може? Така ли?

Поемам си рязко въздух. Не ми допадат тези думи, има нещо зловещо в тях. Изобщо не ми харесват.

Хевън ми хвърля нервен поглед, сякаш иска да върне думите си назад. Нормално — видяла е изражението ми, чува как се извисява гласът ми и осъзнава, че може би е прекалила малко. Че вече не ми дължи лоялност и определено Роман е по-напред от мен сред любимците й.

— А може и да е казал аз да разбера, помня ли? Това звучи доста по-логично, не си ли съгласна? — Повдига рамене, а пръстите й се заиграват с дантелата по ръкава й. — Както и да е. Мисля си, че ще е най-добре да не говорим за Роман, като се има предвид, че аз го обичам, а ти го мразиш. Ако искаме да бъдем приятелки, трябва да установим някаква безроманова зона, какво ще кажеш? Налага се да приемем, че не сме на едно мнение по отношение на него.

Безроманова зона — просто чудесно! Разбира се, това си остава само в мислите ми. На глас казвам нещо съвсем различно:

— Наистина ли го обичаш?

Тя ме поглежда — и задържа погледа си върху мен дълго, дълго време. После свежда глава и въздъхва:

— Да. Да, наистина.

— А споделено ли е чувството?

Питам я, защото в действителност силно се съмнявам, че Роман е в състояние да обича, когото и да било. Особено сега, след като видях, че никой никога не го е обичал истински, всъщност никога не е получавал не само обич, но и каквато и да било реална привързаност. А пък е много трудно да даваш нещо, което не си получавал и не си изпитвал. Дори чувствата му към Дрина не са били любов или поне не истинска. По-скоро е вид фиксидея, стремеж към някакъв недостижим мираж, нещо блестящо и желано, което винаги остава извън обсега ти, колкото и да мечтаеш и да се стремиш към него. Всъщност това е същото чувство, което според него съществува между Деймън и мен. Затова и действа по този начин. Само дето няма как да се получи. И със, и без противоотровата, никога няма да спечели. Връзката ни с Деймън е много, много по-дълбока.