Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 158
Алисън Ноел
— Това е причината при децата тези способности да са по-силно изявени. За тях е естествено, те са отворени за всички възможности, по-възприемчиви са. Много по-късно, когато установят как обществото гледа на подобни неща и ги обземе желанието да бъдат приемани и да се харесват на околните, едва тогава се затварят и пренебрегват уменията си. А вие? Нима не сте имали въображаем приятел като дете?
Погледът ми я измерва спокойно. Разбира се, знам отговора — научих го в секундата, в която я докоснах.
— Томи! — ахва тя и притиска ръка към устата си, сепната не само от факта, че знам, а и от собствената си реакция.
Усмихвам се. Аз самата не съм изненадана от признанието, така че няма нужда да ми дава обяснения.
— За вас е бил истински, нали? Помогнал ви е в някои наистина трудни моменти.
Тя ме поглежда с още по-разширени очи, започва да клати глава и изрича задавено:
— Д-да… да, аз… ами, някога аз… сънувах кошмари. — Свива рамене и се оглежда притеснено, сякаш се срамува от казаното. — Тогава родителите ми бяха в процес на развод и всичко беше… ами, някак несигурно — във финансов, в емоционален аспект и… Ами, точно тогава се появи Томи. Обеща ми, че ще ми помогне да го преодолея, че няма да позволи на чудовищата да припарят до мен. И удържа на обещанието си. Мисля, че спрях да го виждам, когато станах на…
— На десет. — Изправям се, за да подчертая с действия, че сеансът е свършил. — Което, ако трябва да съм искрена, е малко по-късно от нормалното, но едва тогава сте спрели да се нуждаете от него. Така че той си е тръгнал.
Кимам, отварям вратата и с жест я насочвам по коридора към касата, с надеждата да се съобрази с желанието ми, да плати и да си тръгне.
Само че тя не го прави. Вместо към касата се обръща към мен:
— Трябва да те представя на приятелката си. Сериозно. Направо ще откачи! Тя изобщо не вярва в тези неща и — ами, да си призная, присмиваше ми се, че се занимавам с тях. Ще се видя на вечеря с нея малко по-късно, организирали сме си двойна среща. И мисля, че… — Млъква за миг и хвърля поглед към часовника си. — Всъщност вече би трябвало да е пристигнала или ще дойде всеки момент.
— С удоволствие — усмихвам се, сякаш наистина го мисля. — Само че си имам работа и…
— А, ето я! Идеално!
Въздъхвам и впервам нещастно поглед в краката си. Иска ми се да можех да използвам материализацията, за да накарам хората да си плащат и да изчезват… или поне веднъж, в този случай.
Усещам, че плановете ми ще бъдат нарушени още по-сериозно, макар да не си давам сметка колко точно. В този миг тя свива ръце на фуния пред устата си и се провиква:
— Саби-на! Хей, Сабина, ела тук! Просто
Изтръпвам. Цялото ми тяло мигновено изстива и замръзвам на място. Обхваща ме студ, който сякаш приканва:
И преди да успея да предприема каквото и да било, за да я спра, Сабина тръгва към мен. В първия момент не ме разпознава — и то не защото нося черната перука (тъй като не съм с нея, отказах се отдавна да я ползвам, защото е черна коса Авалон изглеждаше като някакъв изрод) — а просто защото съм последният човек, когото би очаквала да види тук и сега. Всъщност продължава да примигва и да присвива очи, даже след като застава точно пред мен. Миноз, който върви заедно с нея, изглежда точно толкова паникьосан, колкото се чувствам аз самата.
