Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 118

Чакам, секундите летят. Докато гледам часовника си, тихите му приближаващи стъпки дават знак, че моят миг е настъпил — това е резултатът от добре направената магия.

Вратата се отваря и той застава пред мен с искрящите си сини очи, блестящи бели зъби и загоряла от слънцето кожа. Черна копринена роба — някога са наричали този тип дреха „халат за пушене на тютюн“ — е наметната свободно върху раменете му, излагайки на показ немалка част от голите му гърди и добре оформените коремни мускули. Носи стари избелели дънки, ниско смъкнати на хълбоците му.

И това ми стига. Един бърз поглед към великолепието пред мен — и тялото ми започва да трепери, коленете ми омекват, а пулсът ми забързва по толкова ужасно познат начин, че в мен пропълзява прозрението:

Чудовището не е убито! Изобщо не е прогонено! Само се е оттеглило за кратко, свило се е някъде дълбоко, изчаква да му дойде времето и събира сили, преди да се надигне отново.

Преглъщам с усилие и се опитвам да кимна, сякаш всичко е наред. Усещам как погледът му се плъзга по мен, без да пропуска нищо, и знам, че трябва да издържа на всяка цена.

Не бива да се проваля точно сега, когато всичко е почти в ръцете ми.

Дава ми знак с глава да влизам.

— Радвам се, че пристигна навреме — казва, като ме оглежда все така внимателно.

Обръщам се, още преди да съм стигнала и половината на коридора, спирам и премислям отново. На лицето му е изписано особено изражение — личи му, че се забавлява — и усещам, че моето пребледнява.

— Навреме за какво по-точно? Каква е целта на всичко това? — Присвивам очи, притискам се към стената, докато той се промъква покрай мен и ме кара да го последвам.

— Заради рождения ти ден, разбира се! — Смее се, поглеждайки през рамо, после поклаща глава. — Този Деймън е такъв сантиментален глупак. Не се и съмнявам, че е дал всичко от себе си, за да направи деня ти специален. Впрочем смея да твърдя, че не е бил и наполовина толкова специален, колкото ще го направя аз след малко.

Стоя на мястото си и отказвам да помръдна. Но въпреки че ръцете и краката ми са толкова разтреперани, та имам чувството, че костите ми се разпадат, гласът ми остава под контрол, премерен и без да ме издава.

— Ако удържиш на обещанието си и ми дадеш, каквото искам, това ще е достатъчно, за да е специален. Не ми предлагай да седна, няма да приема, питие също ще ти откажа. Защо просто не прескочим излишното — нека караме по същество, става ли?

Той ме поглежда и устните му се разтягат в усмивка. В очите му също блести смях.

— Охо, този Деймън е голям късметлия. — Поклаща глава и прокарва пръсти през рошавите си златни къдрици. — Не си губиш времето с прелюдии. Изглежда, нашата малка Евър предпочита да пропусне ордьоврите и да премине към основното ястие… ах, любима, направо не мога да изразя колко съм възхитен от теб!

Опитвам се да остана спокойна и невъзмутима, независимо колко много ме смущават думите му. Болезнено усещам тъмния пламък, който гори в мен, разпален още повече от неговото присъствие.