Читать «Далеч от очите, далеч от ума» онлайн - страница 70

Не че всъщност се притесняваше. Та кой щеше да повярва? Само един човек, освен нея самата, знаеше цялата истина — Джена Кели. И бе уверена, че Джена никога няма да я издаде. Защото Джена знае, че Аманда разполага с информация, която може да я прати при приемни родители.

Или пък може би нямаше да я издаде, защото всъщност е добър човек, който не би наранил Аманда… Тя скръцна със зъби. Мразеше, когато такива мисли се навъртат в главата й. Те никак не бяха в стила на Аманда.

Бритни я наблюдаваше особено.

— Добре ли си?

— Да — припряно отвърна Аманда.

Понеже вече знаеше какви ги говори Бритни зад гърба й, особено много внимаваше да не й дава поводи да подозира промяната, която бе настъпила в нея.

И ето че това беше поредната глупава не-Амандина мисъл: „Не съм се променила. Аз съм си аз.“

— Искам да отида до тоалетната и да огледам косата си, преди да бие звънецът — заяви тя.

Бритни и Кейти се изправиха и вдигнаха подносите си.

— Ще те намерим там — каза Кейти.

Когато влезе, Аманда сметна, че тоалетната е празна, ала после чу пускането на водата и Джена Кели излезе от една от кабинките.

Двете се спогледаха. Аманда не устоя и попита:

— Още ли живееш у Трейси?

— Теб какво те засяга? — тросна се Джена.

— Просто се питах дали партито в апартамента ти все още продължава.

Джена й хвърли кръвнишки поглед.

— Да не си посмяла да ме съжаляваш.

— Не се бой — с чувство я успокои Аманда. — Няма.

Бритни и Кейти влязоха.

— Как е в страната на вампирите, Джена? — попита я Бритни и Кейти се закиска.

Джена излезе.

— Странна откачалка — измърмори Бритни. — Аманда, мога ли да ползвам гланца ти за устни?

Следващият час на Аманда бе история. Тя тъкмо влезе в стаята и господин Джоунс й махна да се приближи към бюрото му.

— Току-що получих това съобщение — обясни й той. — Трябва да идеш в канцеларията.

— Защо? — попита го тя, ала господин Джоунс не знаеше.

Той й подаде талонче с позволение за излизане в коридора и тя излезе. Когато стигна в приемната, секретарката я прати в кабинета на господин Джаксън.

Директорът не беше сам.

— Здравей, Аманда — поздрави я мадам.

Аманда застина.

Директорът се обади:

— Няма да имаш час при господин Джоунс. Върви с мадам.

— Но…

— Хайде, Аманда — спокойно я подкани учителката и нежно положи ръка върху нейната. Обзета от чувството, че отново е попаднала в кошмар, Аманда я последва.

— Не е това, което си мислите — рече тя ужасено. — Допускате грешка.

Мадам се усмихна.

— Всичко ще се нареди, Аманда. Ще видиш.

Те вървяха потънали в мълчание.

— Казахте ли на господин Джаксън за Серена? — попита ученичката.

Мадам внимателно я погледна.

— Нямаше да има никакъв смисъл, Аманда. Тя изчезна.

— Е, поне няма повече да тормози Емили.

Мадам отново се усмихна, ала този път тъжно.

— Да се надяваме, че няма. Ала винаги ще има по някоя Серена.

— Нова стажантка ли ще имаме?

Мадам извъртя очи.

— Не, исках да кажа, че винаги ще има хора, които ще искат нещо от учениците ми. Трябва да се подготвиш за това, Аманда. Винаги ще има някаква заплаха. Но аз съм тук, за да ви помогна да се справяте с нея.