Читать «Далеч от очите, далеч от ума» онлайн - страница 3

Ако честно си признаеше истината, Аманда знаеше от опит, че и у най-ужасно непривлекателните хора все се криеше по нещо хубаво. Някой пълен зубър се оказваше гений, някое неугледно момче ставаше истински атлет, а пък някое отвратително грозно момиче изваждаше прекрасен глас на певица. Ала Трейси Девън нямаше нищо хубаво, с което да се похвали. Беше слаба, но не по начина, по който бяха стройни топмоделите. Всъщност тя беше така мършава и кокалеста, че лактите и колената й изглеждаха ненормално големи. Нямаше бедра и — още по-лошо — беше плоска като дъска.

Трейси не бръснеше краката си. Това, че беше руса и косъмчетата почти не се забелязваха, нямаше никакво значение. Всички момичета, които Аманда познаваше, бяха започнали да бръснат краката си още на единайсетгодишна възраст. А какво ли можеше да се каже за косата на Трейси — сплескана, залепнала и винаги правеща впечатление, че има нужда от измиване. Лицето й бе невзрачно и безцветно, без вежди, за които да се говори дори, а устните й бяха толкова тънки, че Трейси изглеждаше, все едно въобще няма уста. Най-хубавото, което някой можеше да твърди за лицето й, бе, че то няма пъпки, но пък за сметка на това изобилстваше от предостатъчно лунички, които да ги заместят.

Колкото до облеклото й — за дизайнерски дрехи и дума не можеше да става — тоалетите на Трейси бяха повече от ужасни. Носеше блузи и панталони, които не си отиваха, роклички с буфан ръкавчета, които приличаха на ушити за петгодишни момиченца, обувки с връзки и чорапи, опънати до коленете. Чорапи!

И това не беше всичко. Специалната и уникална способност на Трейси да бъде смотана се простираше далеч отвъд видимото. Трейси се движеше с изгърбени рамене и сведена глава. Говореше шепнейки, хората едва я чуваха, а когато всъщност успяваха, тя май не казваше нищо, което си заслужаваше слушането. Беше все едно, че нея дори я няма там, където се намираше.

Ала тъкмо в този момент тя определено беше край масата им и Аманда се напрегна.

— Какво искаш? — попита я тя.

Трейси измрънка нещо, но Аманда разбра единствено името „Кейти“ и викна към другия край на масата:

— Кейти, новата ти най-добра приятелка — Трейси Девън — иска да говори с теб.

Кейти смръщи вежди и попита:

— Кой?

— Трейси Девън! Да не си сляпа? Ето я, стои точно тук.

Кейти хвърли бегъл поглед към неканената посетителка.

— А, да. Какво искаш?

Трейси някак успя да изкаже разбираемо молбата си:

— Може ли да ми дадеш записките си от вчера?

Кейти гледаше все така объркано.

— Какви записки? Да не би да имаш часове заедно с мен?

— История — прошепна Трейси.

— О, да бе, вярно. За какво са ти?

— Отсъствах, бях болна.

— Болна — намеси се Аманда. — Интересна работа. Не знаех, че грозотата е болест.

Това не бе от най-добрите й остроумни забележки, ала принуди Трейси да направи нещо. Тя едва-едва вдигна глава, но и това бе достатъчно Аманда и останалите да забележат как червенината плъзва по лицето й, как сълзите пълнят очите й. После Трейси се извърна и побягна.