Читать «Избрана» онлайн - страница 21

— Не мога да дойда с теб. Трябва да се нахраня.

— Няма проблем. Ще ти донеса нещо от кухнята на общежитието. Обзалагам се, че ще намеря кутия „Вълшебни амулети“ — усмихнах се аз. — Спомняш ли си ги? Те са вълшебно вкусни и нямат абсолютно никаква хранителна стойност.

— Като „Граф Дракула“?

Усмивката ми се разшири в облекчено ухилване, защото Стиви Рей подхвана нишката на стария ни спор коя от любимите ни зърнени закуски е по-хубава.

— „Граф Дракула“ има аромат на кокосов орех. Кокосовата палма е растение. Здравословно е.

Стиви Рей ме погледна. Очите й вече не блестяха в червено и тя не се опитваше да прикрие сълзите, които ги изпълваха и се стичаха по лицето й. Машинално понечих да я прегърна, но тя отстъпи назад.

— Не! Не искам да ме докосваш, Зоуи. Вече не съм такава, каквато бях. Мръсна съм и отблъскваща.

— Тогава ела с мен в училището и се изкъпи! — замолих я аз. — Ще измислим нещо, обещавам ти.

Стиви Рей тъжно поклати глава и избърса очите си.

— Няма какво да измислим. Външният ми вид е нищо. Имах предвид, че съм мръсна и отблъскваща отвътре. Зоуи, аз трябва да пия и да се храня, но не със зърнени закуски, сандвичи и бира, трябва да смуча човешка кръв. Ако не го правя… — Тя млъкна и аз видях, че тялото й потрепери от страх. — Ако не го правя, болката е неописуема, изгарящ глад, на който не мога да издържа. Трябва да разбереш, че аз искам да разкъсвам човешки гърла и да пия топла кръв, толкова изпълнена с ужас, гняв и болка, че главата ми се замайва. — Стиви Рей се задъха.

— Не може да искаш да убиваш хора.

— Грешиш. Искам.

— Ти твърдиш така, но аз знам, че в теб още има частици от най-добрала ми приятелка, а Стиви Рей не би наранила и кученце, още по-малко да убие някого. — Заговорих по-бързо, когато тя отвори уста да възрази. — Ами ако ти намирам човешка кръв, за да не се налага да убиваш никого?

— Харесва ми да убивам — рече тя с онзи смразяващ кръвта безизразен тон.

— А харесва ли ти да бъдеш мръсна, смърдяща и отвратителна? — троснато попитах аз.

— Вече не ме интересува как изглеждам.

— Сериозно? Ами, ако ти кажа, че мога да ти намеря дънки „Роупър“, каубойски ботуши и хубава, чиста, изгладена риза с дълги ръкави? — Съзрях проблясъка в очите й и разбрах, че съм успяла да се докосна до предишната Стиви Рей. Мозъкът ми превключи на по-висока скорост, опитвайки се да измисли най-правилното нещо, което да й кажа, докато все още част от нея ме слушаше. — Ето какво ще се уговорим. Ще се срещнем утре в полунощ… Не, почакай. Утре е събота. Няма начин да уредя нещата до полунощ и да се измъкна. Нека бъде в три часа в павилиона във Филбрук. — Усмихнах се за втори път. Спомняш си мястото, нали? — Разбира се, бях сигурна, че Стиви Рей си спомня. Тя беше там с мен и в онази нощ се опитваше да спаси мен, а не аз нея.