Читать «Избрана» онлайн - страница 20

— Въздух, ела при мен! — заповядах аз и косата ми мигновено се повдигна от вихрушка, която ме заобиколи. Описах кръг пред себе си с едната си ръка и си представих малко торнадо. Отворих очи, завъртях китката си и хвърлих напред силата на вятъра към ридаещата жена. Точно както си го представях, вихрушката се уви около нея, без да разрошва нито косъм от чорлавата глава на Стиви Рей, повдигна жертвата, понесе я нататък по уличката и я пусна едва когато стигна на безопасно място под уличната лампа. — Благодаря, въздух — прошепнах аз и усетих как ветрецът нежно погали лицето ми, а после се разсея.

— Ставаш все по-добра.

Обърнах се отново към Стиви Рей. Тя ме наблюдаваше подозрително, сякаш мислеше, че ще призова още едно торнадо, което ще я отвее в небитието.

Свих рамене.

— Упражнявам се. Въпрос на концентрация и контрол. Щеше да го знаеш, ако и ти се беше упражнявала.

По изнуреното й лице премина болка, но толкова бързо, че се запитах дали наистина съм я видяла, или само така ми се е сторило.

— Природните стихии вече нямат нищо общо с мен.

— Глупости, Стиви Рей. Ти имаш връзка със земята. Притежаваше я, преди да умреш. — Запънах се, защото ми беше страшно неловко да разговарям с неживата Стиви Рей, знаейки, че е мъртва. — Тези неща не се забравят. Освен това спомни си тунелите. Тогава ти все още имаше връзката.

Тя поклати глава и онези от късите й руси къдрици, които не бяха разрошени и мръсни, подскочиха и ми напомниха как изглеждаше по-рано.

— Нямам я вече. Онова, което притежавах, умря заедно с човешката ми същност. Трябва да го приемеш и да продължиш по-нататък. Аз го направих.

— Никога няма да го приема. Ти си най-добрата ми приятелка. Няма да продължа по-нататък без теб.

Стиви Рей изведнъж издаде противен, съскащ, дивашки звук и очите й блеснаха в кървавочервено.

— Приличам ли на най-добрата ти приятелка?

Не обърнах внимание на учестените удари на сърцето си в гърдите. Тя беше права. Онова, в което се беше превърнала, нямаше абсолютно нищо общо със Стиви Рей, която познавах. Не вярвах обаче, че всичко в нея е загубено. Зърнах я няколко пъти в тунелите и това означаваше, че не можех да се откажа от нея. Идваше ми да се разрева, но се стегнах и се помъчих гласът ми да прозвучи нормално.

— Не, по дяволите, ти не приличаш на Стиви Рей. Откога не си мила косата си? И виж се какво си облякла. — Посочих долнището на анцуга, прекалено широката риза и осеяния с гнусни петна шлифер, каквито носят откачените хлапета, падащи си по готиката, когато навън е плюс трийсет и осем градуса. Въздъхнах и се приближих още до нея. — Защо не дойдеш с мен? Ще те вкарам незабелязано в общежитието. Ще бъде лесно, защото там сега няма почти никого. Неферет не е там — добавих аз и побързах да продължа (съмнявах се дали някоя от нас иска да говори за Неферет точно в този момент — всъщност когато и да било). — Повечето учители са в зимна ваканция, а учениците са при семействата си. Не се случва абсолютно нищо. Няма да ни безпокоят дори Деймиън, Близначките и Ерик, защото са ми ядосани. Ще се изкъпеш хубаво, ще облечеш свестни дрехи и после ще поговорим. — Гледах я в очите и видях копнежа, с който са изпълнени. Това продължи само миг, но го забелязах, и после тя бързо отмести поглед.