Читать «Денят след утре» онлайн - страница 48

— Защо ми показвате всичко това? — запита Маквей. Парижката полицейска префектура се славеше с блестящи специалисти по разследване на убийства. В случая неговите съвети бяха просто излишни.

— Защото не искам да ни напуснете толкова скоро — усмихна се Лебрюн.

Маквей отново се втренчи в папката.

— Нещо не ви разбирам.

— Името на човека е Жан Пакар. Частен детектив от парижкия клон на „Колб интернешънъл“. Във вторник е бил нает от доктор Пол Озбърн, за да издири някого.

— Озбърн?

Лебрюн пак запали цигара, духна клечката и кимна.

— Не го е направил Озбърн, това е работа на професионалист — възрази Маквей.

— Знам. Техниците намериха размазан отпечатък върху парче стъкло. Не беше на Озбърн и не го открихме в нашите компютри. Затова пратихме отпечатъка в лионската централа на Интерпол.

— И какво?

— Маквей, трупът бе открит едва тази сутрин.

— Така или иначе, не е бил Озбърн — твърдо заяви Маквей.

— Да, не е бил той — съгласи се Лебрюн. — Може пък да е съвпадение и да няма нищо общо с него.

Маквей придърпа стола и седна. Лебрюн прибра папката в чекмеджето.

— Сега си мислите, че нещата и без това са объркани, а тая история около Жан Пакар няма нищо общо с обезглавените трупове. Но в същото време си казвате, че дойдохте в Париж заради Озбърн, защото има някакъв нищожен шанс той да е свързан с престъпленията. Сега шансът е налице. И вие се питате дали пък връзката няма да излезе наяве, ако дълбаем достатъчно търпеливо и достатъчно дълго… Прав ли съм, Маквей?

Маквей вдигна глава.

— Oui — каза той.

22.

Черната лимузина чакаше отвън.

Вера бе забелязала пристигането й от прозореца на спалнята. Колко ли пъти бе стояла до този прозорец, очаквайки познатия автомобил да се покаже иззад ъгъла? А сега й се искаше да няма нищо общо с това, да гледа от друг апартамент и цялата интрига да засяга съвсем непознати хора.

Беше облечена с черна рокля, черни чорапи, перлени обици и семпла перлена огърлица. На раменете си бе наметнала късо манто от сребърна норка.

Шофьорът отвори задната врата и тя седна в колата. След малко потеглиха.

В 16:55 Анри Канарак се изми в тоалетната за служители и перфорира работната си карта на стенния часовник. Когато излезе в коридора да си вземе връхната дреха, откри, че Анес Демблон го чака.

— Да те откарам ли? — запита тя.

— Защо? Кога си ме откарвала след работа? Нали винаги оставаш да прегледаш оборота.

— Така е. Но тази вечер…

— Особено пък тази вечер — натърти Канарак. — Днес. Тази вечер. Нищо не трябва да бие на очи. Разбираш ли?

Без да я поглежда, той навлече якето, бутна вратата и излезе под дъжда. От служебния изход до улицата имаше двайсетина крачки през вътрешния двор. Когато зави зад ъгъла, Канарак вдигна яка и енергично закрачи по тротоара. Часът беше точно пет и две минути.

Край отсрещния тротоар дъждът барабанеше по лъскавата тъмносиня каросерия на едно спряло пежо. В мрака зад волана седеше Пол Озбърн.

На ъгъла Канарак свърна наляво по булевард Мажента. В същия миг Озбърн завъртя ключа и потегли след него. Докато завиваше наляво, той сведе очи към часовника си. Само седем минути след пет, а вече се мръкваше. Когато отново погледна напред, зърна само непознати фигури и за момент се изплаши, че е изпуснал Канарак, после го забеляза да крачи енергично, но не прекалено бързо по другия тротоар. Движеше се спокойно, сякаш не допускаше, че могат да го следят; сякаш бе решил, че онова нападение и гонитбата по улиците са били нелепа случайност, дело на някакъв смахнат тип.