Читать «Денят след утре» онлайн - страница 46

За какъв дявол му идваха всички тия мисли?

Озърна се към решетката от ковано желязо пред главния вход. Иззад нея униформеният портиер го гледаше подозрително и той разбра, че няма начин да влезе без заповед за обиск. А дори да намереше заповед, какво би могъл да открие? Да спипа Озбърн и госпожица Монере в леглото? И защо си въобразяваше, че още са тук? Бяха минали почти два часа откакто екипът на Лебрюн прекрати наблюдението.

Маквей се завъртя и тръгна обратно към колата. Пет минути по-късно седеше зад волана на опела и се мъчеше да открие път от Ил Сен Луи към хотела си. Тъкмо бе взел колебливото решение след поредния стоп да завие надясно, когато зърна на ъгъла телефонна кабина. Веднага му хрумна идея. Засичайки някакво такси, той отби до тротоара. Влезе в кабината, откри в указателя В. Монере и набра номера. Дълго време не отговори никой. Маквей вече се канеше да затваря, но изведнъж в слушалката прозвуча женски глас.

— Вера Монере? — запита той.

За момент жената помълча, после…

— Oui — каза тя.

Маквей затвори телефона. Поне един от двамата все още беше там.

 — Вера Монере, Кей дьо Бетюн 18. Име и адрес. — Маквей затвори папката и се вторачи в Лебрюн. — Това ли е цялото досие?

Лебрюн смачка цигарата в пепелника и кимна. Часът беше малко след шест вечерта и двамата се намираха в тясната му канцеларийка на шестия етаж на полицейското управление.

— Е, десетгодишно хлапе от църковния хор да беше, пак щяхте да изровите нещо повече — възкликна Маквей с нетипична за него острота.

Днес бе проникнал незаконно в хотелската стая на Озбърн и бе посветил значителна част от следобеда на ровене из личните му вещи, без да открие каквото и да било освен куп мръсно бельо, туристически чекове, витамини, антихистамини, хапчета против главоболие и презервативи. С изключение на последното, всичко останало би могъл да намери и в своята стая. Не че имаше нещо против презервативите, просто след смъртта на Джуди бе загубил интерес към секса. Някога, през дългите години на съпружеска вярност, непрестанно го навестяваха изумителни видения какво би могъл да стори с жени от всякакъв калибър — и крехки девойчета, и пищни попрезрели вдовици. При това неведнъж бе попадал на дами, които охотно биха катурнали първия срещнат детектив от отдела за убийства, но така и не се поддаде на изкушението. А откакто Джуди го напусна преди четири години, вече нищо не беше същото, дори и виденията. Чувстваше се като човек, който мисли, че умира от глад и после внезапно загубва апетит.

Единствената що-годе приемлива находка сред вещите на Озбърн се оказаха две сметки от ресторант, пъхнати между кориците на джобното му календарче. Бяха с дати 30 септември, петък и 1 октомври, събота. Петъчната беше от Женева, съботната от Лондон. Личеше, че са вечеряли двама души. И нищо повече. Значи Озбърн бе вечерял с компания в тия два града. Като стотици хиляди други хора. Беше казал на парижките полицаи, че е бил сам в хотела. Те навярно изобщо не бяха питали за вечерята. Най-вече защото нямаха причина да го сторят. Както и Маквей нямаше причина да свързва Озбърн с обезглавените трупове.