Читать «Денят след утре» онлайн - страница 342

— Ела да седнем. Искам да изпиеш това.

Вече бяха минали касата и Кони го водеше към една от страничните маси.

— Какво е?

— Кафе с коняк. Хайде, бъди добро момче и го изпий.

Озбърн я погледна, после взе чашата. Мислите му прелитаха светкавично. Какво да прави? Те бяха тук, в сградата или някъде около нея. Не беше тръгнал след тях. Значи те щяха да дойдат.

— Вие ли сте доктор Озбърн?

Озбърн стреснато вдигна глава. До масата стоеше момчето с якето.

— Да.

— Един човек каза, че ви чака отвън.

Изрусените вежди на Кони подскочиха нагоре.

— Какъв човек?

— До пистата за кучешки впрягове.

— Клифърд, какво правиш? Мислех, че си в тоалетната. — Бащата пристъпи към тях и хвана момчето за ръката. — Извинявайте — обърна се той към Озбърн и пак погледна хлапето. — Защо досаждаш на хората, а?

Двамата се отдалечиха.

Озбърн отново видя баща си, проснат на тротоара. Първобитния страх в очите му. Ужаса. Рязко бутна стола назад и се изправи. Без да поглежда Кони, той заобиколи масата и тръгна към изхода.

147.

Фон Холден чакаше в снега край пистите за кучешки впрягове. Черната раница лежеше до краката му. Държеше деветмилиметров картечен пистолет „Скорпион“ със заглушител. Оръжието беше леко, удобно и имаше пълнител с трийсет и два патрона. Озбърн сигурно щеше да бъде въоръжен, както онази вечер в Зоологическата градина. Фон Холден нямаше представа доколко е трениран противникът, но това беше без значение, защото този път щеше да му отнеме всякакъв шанс за съпротива.

Вера стоеше в мрака на петнайсет метра от Фон Холден, точно между него и изхода за ски-училището. Беше прикована с белезници за дървения парапет около пистите. Можеше да крещи колкото си иска. Горе, в ресторанта, вече се канеха да затварят и никой нямаше да я чуе. Никой освен Озбърн, когато излезе навън. Петнайсет метра бяха достатъчни, за да я види от прага, но и твърде много, за да я чуе някой горе. Целта на Фон Холден бе да ги отведе в мрака отвъд пистите и там да ги ликвидира. Точно затова бе приковал Вера към парапета. Тя изпълняваше ролята, която й бе определил от самото начало. Само че от заложница се превръщаше в примамка.

На четирийсет метра от нея вратата в дъното на Ледения дворец се отвори, за миг бликна светлина и самотен силует прекрачи навън. Ледените висулки край изхода проблеснаха в мрака, вратата се затвори и силуетът спря, смътно очертан на снежния фон. После закрачи напред.

Вера гледаше как Озбърн се приближава по пистата. Знаеше, че е уязвим, защото очите му се нуждаеха от време, за да привикнат към мрака. Озърна се назад. Фон Холден бе нарамил раницата и се отдръпваше зад близките преспи. Преди малко я беше извел от Ледения дворец, за да я прикове към парапета, без да каже нито дума. Клопката беше грижливо подготвена и Озбърн щеше да попадне в нея.

— Пол! — изкрещя Вера в тъмнината. — Той те дебне. Върни се! Телефонирай на полицията!