Читать «Денят след утре» онлайн - страница 344

— Чуй ме, моля те — каза Вера. — Няма значение как си стигнал до тия изводи. Истината е, че нямам и никога не съм имала нищо общо с Фон Холден и Организацията. Дошло е време да ми повярваш, длъжен си да го сториш. Да повярваш, че всичко между нас е било истина и нищо… нищо друго няма значение…

Гласът й заглъхна в мрака.

Озбърн я гледаше втренчено. Тя бе засегнала нещо в душата му, за което дори не бе подозирал. Ако решеше да каже „не“, всичко щеше да бъде просто и ясно. Но за да каже „да“, трябваше да изпитва неописуемо, невъобразимо доверие. Да се откаже от себе си, от баща си, от целия свят. И след всички изпитания да каже: „Вярвам на обичта си към теб… и ако това означава смърт, готов съм да я приема“.

Трябваше да се довери безрезервно. До край.

Вера го гледаше. Чакаше. През падащия сняг зад нея едва се различаваха светлините на ресторанта. Сега всичко зависеше от него. От неговия избор.

Озбърн бавно надигна ръка към лицето й.

— Добре — глухо изрече той. — Добре.

148.

Фон Холден се надигна на лакти и пропълзя напред. Къде бяха те? Бяха дошли почти до самата светлина, а после изчезнаха. Всичко трябваше да е толкова просто… Нарочно беше изчакал Озбърн в Ледения дворец. Ако Озбърн го бе последвал, всичко щеше да свърши в страничната шахта. Но планът не бе успял. Затова Фон Холден реши да използва Вера. Тя беше заблуждаваща карта, нищо повече. Знаеше, че Озбърн ги е видял да се качват на влака в Берн. А преди това Вера беше арестувана от германската полиция. Какво можеше да мисли Озбърн, освен че е съучастничка на Фон Холден, бягаща след провала в Шарлотенбург? Изпълнен с ярост от предателството, щеше да я освободи и без да се поддава на молбите й, да я поведе към Фон Холден като заложница.

По снега отпред пробяга вихрушка. Вятърът се засилваше. Снеговалежът също. Фон Холден се намръщи. Погледна нагоре и видя, че откъм запад се задават тежки облаци. Ставаше все по-студено. Трябваше да ги убие по-рано, още докато идваха насам. Но двата трупа толкова близко до сградата бяха неприемлив риск — не толкова за него, колкото за мисията му. Шахтата беше друго нещо. На осемдесет метра от сградата щеше да ги убие спокойно. А Озбърн беше достатъчно объркан, за да тръгне по следите му право към тунела. Никой нямаше да чуе двата заглушени изстрела. После Фон Холден щеше да отмъкне труповете зад пистите и да ги хвърли в бездната. Най-напред Озбърн, след това…

— Фон Холден! — долетя от мрака гласът на Озбърн. — Вера отиде да телефонира на полицията. Мисля, че това те интересува.

Фон Холден трепна и бързо пропълзя назад. Изведнъж всичко се обръщаше против него. Но дори Озбърн да казваше истината, полицията щеше да дойде най-малко след час. Трябваше да изостави всичко и да бяга.

Право пред него се извисяваше Юнгфрау, застинал в нощта като призрачен страж. Ако минеше стотина метра по-надясно, щеше да открие камениста пътека, слизаща стръмно по канарата под станцията. Далече долу имаше скрита вентилационна шахта, останала още от 1944 година, когато бе създадена тайната мрежа от тунели. Стигнеше ли до нея преди идването на полицията, Фон Холден можеше да се укрие. За седмица, две, дори и повече…