Читать «Денят след утре» онлайн - страница 340

Няколко секунди по-късно Озбърн стоеше сред призрачна ледена синева. Намираше се в Ледения дворец — дълъг тунел, изсечен в самия ледник и изпълнен с ледени скулптури. Отсреща американските туристи — между тях и Кони — крачеха бавно покрай възхитителните фигури: хора, животни, автомобил в естествен размер, даже цял бар с масички, табуретки и старомодна бъчонка за уиски.

Озбърн се поколеба, после тръгна напред, като се мъчеше да изглежда съвсем обикновен посетител. Вглеждаше се внимателно във всяко ново лице. Дали не бе сбъркал, че се отдели от американците? Протегна ръка и леко плъзна пръсти по стената на тунела, сякаш подозираше, че не е лед, а само изкусна имитация. Но ледът беше истински. Навсякъде — по пода, стените и тавана. Сред всичкия този лед с нова сила го обзе убеждението, че това е най-подходящото място за експерименти със свръхниски температури.

Но къде? Станцията беше съвсем малка. А за хирургически операции — особено толкова деликатни — е необходимо пространство. Помещения за инструменти, за предоперационна подготовка, операционни зали, отделения за реанимация, болнични стаи. Стаи за персонала. Къде можеше да се разположи всичко това?

Кони бе казала, че единственото забранено място е метеостанцията.

Наблизо една швейцарска екскурзоводка изчакваше търпеливо, докато група младежи се снимаха на фона на тунела. Озбърн се приближи до нея и попита за метеостанцията. Горе, отвърна тя. Близо до ресторанта и външната тераса. Но в момента е затворена заради пожара.

— Пожар ли?

— Да, господине.

— Кога?

— Снощи, господине.

Снощи. Също като в Шарлотенбург.

— Благодаря — каза Озбърн и продължи напред.

Едва ли беше съвпадение. Станалото в Берлин се повтаряше тук. Значи най-вероятно всичко беше унищожено. Но Фон Холден не знаеше това, иначе не би се стремил насам… освен ако имаше уговорена среща с някого.

Внезапно нещо го накара да се озърне. Вера и Фон Холден го гледаха от дъното на тунела, обгърнати в призрачното синкаво сияние на ледените стени. Постояха още секунда, после рязко прекрачиха настрани и изчезнаха.

Сърцето на Озбърн биеше бясно. С отчаяно усилие той успя да се овладее и се върна при екскурзоводката.

— Онзи тунел… Накъде води?

— Навън, към ски-училището и пистата за кучешки впрягове. Но те вече са затворени.

— Благодаря — едва доловимо прошепна Озбърн.

Краката му натежаха като камък, сякаш студът ги бе залепил за ледения под. Той пъхна ръка под сакото си и напипа револвера. Сред синкавия блясък на леда виждаше как от устата му излитат облачета пара. Хвана се за металния парапет и предпазливо закрачи напред, докато достигна завоя, по който бяха изчезнали Вера и Фон Холден.

В дъното на пустия коридор имаше врата. Табелата върху нея потвърждаваше, че води към ски-училището.

„Значи искаш да ги последваш? Това е идеята, нали? През онази врата. Навън. Далече от хората. Добре, излизай. Сториш ли го, с тебе е свършено. Вече няма да се върнеш. Фон Холден ще отмъкне трупа ти и ще го метне в някоя пропаст. Ще те открият чак напролет. А може изобщо да не те открият.“