Читать «Денят след утре» онлайн - страница 341

 — Какво правите? Къде ме водите?

Вера и Фон Холден стояха в тясна ледена ниша настрани от тунела. Само преди минута той я водеше за ръка между статуите и изведнъж спря, когато забелязаха Озбърн. Нарочно изчака до мига, когато усети, че е готова да извика, после бързо я дръпна по тесния проход към нишата.

— Пожарът не е бил случайност. Те са тук, чакат ни. Вас, мене, документите.

— Пол…

— Може би и той е с тях.

— Не. Невъзможно! Успял е да избяга…

— Така ли?

— Трябва да е така…

Внезапно пред погледа на Вера изплуваха тримата мъже от Франкфурт, миг преди Фон Холден да ги застреля. Те бяха запитали защо няма униформена полицейска сътрудничка. А Фон Холден бе отговорил, че не е имало време.

Онези хора се вълнуваха не толкова от пряката си задача, колкото от нарушението на правилника! Забранено е да се превозва арестувана жена без присъствието на униформена полицейска служителка!

— Трябва да разберем кой е Озбърн, иначе няма да излезем живи оттук — усмихна се Фон Холден и пристъпи към нея.

При всяка дума от устата му излитаха бели облачета. Найлоновата раница висеше на лявото му рамо, дясната му ръка беше на кръста. Държеше се спокойно и безгрижно, също както при срещата с хората от влака. Също както Аврил Рокар, докато избиваше охраната пред къщата край Нанси.

В този миг Вера разбра онова, което я смущаваше още в Интерлакен. Онова, което не бе проумяла досега поради умора и нервно изтощение. Да, Фон Холден винаги знаеше верния отговор, но причината бе съвсем различна. Тримата от влака наистина бяха полицаи, а не нацистки убийци. Убиецът беше Фон Холден.

146.

Озбърн бързо крачеше назад по тунела. Видя как група железничари се качват в асансьора. Изтича натам, успя да задържи вратата и се вмъкна в кабината.

— Извинявайте — усмихна се той.

Вратата се затвори и кабината потегли нагоре. Какво щеше да прави сега? Озбърн усети как кръвта бясно пулсира в сънните му артерии. Туптенето й напомняше далечни удари на пневматичен чук. Кабината спря и вратата се отвори към просторен ресторант на самообслужване. През големите прозорци се виждаха далечните върхове над ледника. В призрачния сумрак над тях прииждаха черни облаци.

— Накъде така, душко?

Озбърн завъртя глава. До него стоеше Кони. Внезапен напор на вятъра разтърси прозорците и той едва се удържа да не подскочи.

— Накъде ли? — Озбърн нервно оглеждаше ресторанта, крачейки напред. — Ами, рекох си… че може да пийна чаша кафе.

— Какво става?

— Нищо. Защо трябва да става нещо?

— Загазил си. Полицията ли те гони?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Тогава защо си толкова нервен? Трепериш като новородено жребче.

Вече бяха пред щанда. Озбърн отново огледа залата. Железничарите вече се настаняваха около близката маса. На съседната седеше американското семейство, което бе забелязал до щанда за сувенири. Бащата посочи към тоалетните и момченцето се отправи натам. На масата до вратата двама младежи пушеха и разговаряха.