Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 42

Над тълпата от демилити се надигнаха стонове.

— Да, и цял живот се е друсал с тетрамет, скапанякът — провикна се някой.

Пропагандният предавател продължаваше да бърбори сред бурята от насмешки. Вече от векове повтаряше все същата стара песен. Но демилитите сякаш протестираха по навик, едва ли не с удоволствие, също както мърморехме някога ние в кръчмата на Ватанабе. Почна да ми става ясно защо Ор познава така добре джаза от Заселническата епоха.

— Трябва да бягам — каза Оиши. — Може някой ден да се видим в Неразчистеното, нали?

— Да, може би. — Силви се загледа след него, после приведе глава към Ласло. — Как сме с времето?

Инфоспецът бръкна в джоба си и извади чипа. Номерът беше спаднал до петдесет и две. Силви изпъшка разочаровано.

— Какви са тия каракури? — попитах аз.

— Механични кукли — обясни нехайно Кийока. — Не бой се, наоколо няма да видиш от тях. Изчистихме ги миналата година.

Ласло прибра чипа в джоба си.

— Спомагателни единици. Има ги във всякакви размери и форми, малките са колкото крилодери, само че не летят. Ръце и крака. Понякога са въоръжени и адски бързи. — Той се ухили. — Много неприятна компания.

Изведнъж Силви нетърпеливо тръсна глава. Стана от стола.

— Отивам да поговоря с Курумая — обяви тя. — Мисля, че е време да се пишем доброволци за разчистването.

Всеобщите протести бяха доста по-звучни, отколкото онези срещу пропагандния автомат.

— Няма начин да говориш сериозно.

— От разчистване не се печели, шефе.

— Мамка му, ровиш от врата на врата…

— Момчета! — Тя вдигна ръка. — Не ми пука, разбрахте ли? Ако не изпреварим опашката, ще висим тук до утре. А не бива, по дяволите. Ако случайно сте забравили, скоро Ядви ще се размирише на поразия.

Кийока извърна глава. Ласло и Ор замърмориха над остатъците от мисо в паничките.

— Някой ще дойде ли с мен?

Мълчание и наведени очи. Хвърлих поглед наоколо, после се изправих, усещайки с наслада пълната липса на болка.

— Да, аз идвам. Този Курумая не хапе, нали?

След като го видях, вече не бях толкова сигурен.

Веднъж на Шария си имах работа с един чергарски вожд — шейх, чието богатство беше пръснато из бази данни по цялата планета, но предпочиташе да пасе из Джаханските степи стада полудиви генетично видоизменени бизони и да живее в шатра със слънчево захранване. Почти сто хиляди свирепи степни номади му дължаха пряко или непряко военно подчинение, и когато сядах на съвет с него в онази шатра, просто усещах как властта кипи вътре в него.

Шигео Курумая беше подобна, макар и не чак толкова колоритна фигура. Властваше над командната барака със същия безмълвен, напрегнато-властен поглед, само че седеше зад бюро, отрупано с мониторно оборудване, а около него стояха на крак тълпи демилити, чакащи назначение. Беше координатор като Силви с прошарена коса, сплетена на плитки, за да разкрие централния кабел, навит на темето в архаичен самурайски стил отпреди десетина века.