Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 40

— Защо се забавихте толкова?

Ор изръмжа и шеговито замахна към него. Силви въздъхна.

— Кажи поне, че си взел чип с номер за опашката.

Ласло направи тържествена физиономия на съзаклятник и протегна към нас разтворена длан, върху която лежеше черно кристалче. От мъгливата светлинка в средата му изплува цифрата петдесет и седем. При тази гледка Силви и спътниците й почнаха да ругаят.

Ласло сви рамене.

— Да, ще се позабавим. Много народ е останал от вчера. Още не са приключили с тях. Чух, че снощи в Разчистената зона станало нещо сериозно. Като ще чакаме, поне да похапнем.

Той ни поведе през селището към дълга сребриста каравана близо до телените мрежи. Около гишето за сервиране стърчаха евтини пресовани масички и столове. Неколцина сънливи клиенти седяха безмълвно над чаши кафе и чинийки от фолио. Зад гишето трима души сновяха насам-натам като на релси. Обгърна ни облак ароматна пара, изпълнен с тъй пикантен мирис на храна, че задейства дори калпавите вкусови рецептори на синтетичния носител.

— Мисо и ориз за всички? — попита Ласло.

Демилитите изсумтяха утвърдително и насядаха около две масички. Аз поклатих глава. За езика на един синт дори и най-добрата супа мисо има вкус на помия. Отидох заедно с Ласло до гишето да видя какво друго предлагат. Избрах си кафе и две пасти, наблъскани с въглехидрати. Посегнах да извадя кредитен чип, но Ласло размаха ръка.

— Хей, аз черпя.

— Благодаря.

— Дреболия. Добре дошъл сред Неуловимите на Силви. Забравих да ти го кажа вчера. Извинявай.

— Е, вчера станаха доста неща.

— Аха. Искаш ли нещо друго?

На тезгяха имаше стойка с кожни болкоуспокояващи. Издърпах две лепенки и ги размахах към продавача. Ласло кимна, извади кредитен чип и го метна на тезгяха.

— Значи са те надупчили?

— Да. В ребрата.

— Така и предположих, като те гледах как вървиш. Ония приятели вчера ли?

— Не. Преди това.

Той вдигна вежда.

— Не си губиш времето.

— Нямаш представа колко си прав.

Откъснах доза от едната лепенка, навих ръкав и си я сложих. По ръката ми плъзна приятна топла вълна. Взехме подносите с храна и ги отнесохме на масичките.

Демилитите се хранеха в съсредоточено мълчание, което странно контрастираше с предишните им закачки. Масите около нас почнаха да се запълват. Няколко души кимнаха мимоходом, но повечето не ни обръщаха внимание. Екипите се задоволяваха да общуват помежду си. Дочувах откъслеци от разговори, изпълнени със съкращения, технически термини и същото подчертано спокойствие, което бях забелязал у новите си приятели през последното денонощие и половина. Продавачите подвикваха номерата на поръчките, някой настрои радиото на станция, излъчваща джаз от годините на Заселването.

Омекнал и безтегловен от болкоуспокояващото, аз подхванах звука и усетих как ме отнася назад към годините на моята новопещенска младост. Петък вечер в кръчмата на Ватанабе — старият Ватанабе беше страстен поклонник на великите джаз музиканти от Заселническата епоха и ги пускаше непрестанно, предизвиквайки от страна на младата клиентела отчаяни стонове, които постепенно се превърнаха в ритуал. Посещаваш ли редовно кръчмата на Ватанабе, каквито и музикални предпочитания да имаш, накрая обикваш за цял живот ония привидно безредни, насечени ритми.