Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 21

— Какво е?

Силви погледна шишето.

— Не знам. Уиски.

Пресегнах се за едната чаша.

— За такъв канал трябва здравата да се изръсиш.

Тя поклати глава.

— Едно от дребните преимущества на демилитите. Така са ни нафрашкали с импланти, че опре ли работата до престъпление, дори и емисар не може да ни се хване на малкия пръст. Имаме електроника и в задниците. — Тя ми подаде чашата и наля на двамата. В тихата стая гърлото на бутилката издаваше едва доловим звън при всяко докосване. — От трийсет и шест часа Ор върлува из целия град. Обикаля бардаците и се друса без пукната пара, само на кредит и с обещания за бъдещи компенсации. Все същата история при всяко потегляне. Май го смята за нещо като приложно изкуство. Наздраве.

— Наздраве. — Уискито беше адски силно. — Ухх. Отдавна ли сте партньори?

Тя ме изгледа странно.

— От доста време. Защо?

— Извинявай, питам по навик. Едно време ми плащаха да попивам местната информация. — Отново надигнах чашата. — За благополучното завръщане.

Тя не вдигна своята.

— Недей, смята се за лоша поличба. Ти наистина си отсъствал, нали?

— Да, известно време ме нямаше.

— Говори ли ти се за това?

— Нямам нищо против, стига да седнем.

Мебелите бяха евтини, дори без автоматика за нагаждане по тялото. Внимателно се отпуснах на едното кресло. Раната в ребрата ми като че заздравяваше — поне доколкото може да заздравее синтетична плът.

— Тъй — Силви се настани срещу мен и отметна косата от лицето си. Два по-дебели кичура тихичко запращяха от докосването. — Откога не си бил тук?

— Горе-долу от трийсетина години.

— Значи отпреди Брадите, а?

Изведнъж ме обзе огорчение.

— Да, преди тукашните истории. Но съм виждал същото на много други места. Шария. Латимър. Части от Адорасион.

— О. Ама че забавен маршрут.

Свих рамене.

— Просто ти казвам къде съм бил.

Една вътрешна врата зад Силви се разтвори със скърцане и в хола с прозявка прекрачи дребничка жена с дяволита физиономия, облечена в тънък, прилепнал по тялото черен костюм от полисплав със смъкнат до половината цип. Като ме видя, тя наклони глава настрани, подпря се зад креслото на Силви и почна да ме оглежда с нескрито любопитство. В съвсем късо подстриганата й коса бяха избръснати петна с формата на японски йероглифи.

— Гости ли имаш?

— Радвам се да видя, че вграденият ти прицел най-сетне заработи.

— Я да мълчиш! — Тя шеговито замахна към косата на Силви с дългите си лакирани нокти и се усмихна, когато плитките изпращяха и се дръпнаха от докосването. — Кой е този? Не ти ли се струва малко късничко за среднощна романтика?

— Това е Мики. Мики, запознай се с Ядвига. — Чувайки пълното си име, дребната жена изкриви устни и тихичко уточни: Ядви. — И дай да сме наясно, Ядви. С Мики не се чукаме. Просто го приютих до сутринта.

Ядвига кимна, моментално загуби интерес и ни обърна гръб. Гледани изотзад, йероглифите на главата й гласяха: Само недей да пропускаш, мамка ти.

— Случайно да ни е останала малко „тръпка“?