Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 23

— Значи си вдигнала градуса, а?

Ор прекрачи в хола и метна купчина дрехи на креслото до Силви, която сбръчка нос. Ядвига поклати глава и размаха празното шишенце срещу гиганта.

— Свалям го. Определено го свалям. Вече съм слязла под нулата.

— Казвал ли ти е някой, че имаш проблем с наркотиците, Ядви?

Дребната жена се разкиска неудържимо. Усмивката на Ор стана още по-широка. Той опули очи като наркоман и разтресе ръце пред лицето си. Ядвига избухна в смях. Веселието й беше заразително. Видях как по лицето на Силви плъзва усмивка и открих, че също се смея.

— Къде е Кийока? — попита Ор.

Ядви кимна към стаята, откъдето беше дошла.

— Спи.

— А Ласло още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?

Силви наостри уши.

— Коя мацка?

Ор примига.

— Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. — Той изду кокетно устни и притисна отстрани с длани мощните си гръдни мускули, но веднага се навъси и престана, защото шевовете още не бяха заздравели. — Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.

— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение — ухили се Ядвига. — Не представлява търговска ценност. Виж, аз…

— Някой да е чул нещо за цитаделата? — попитах небрежно аз.

— Да, долу чух последните новини — изсумтя Ор. — Изглежда, някакъв смахнат е изтрепал половината висши Бради в Текитомура. Разправят, че липсвали приставки. Човекът най-спокойно им ги изрязал от гръбначните стълбове, сякаш цял живот само това е вършил.

Забелязах как Силви плъзна поглед надолу към джоба ми, после ме погледна в очите.

— Дивашка работа — обади се Ядви.

— Да, и напълно безсмислена. — Ор взе празното шишенце от кухненския плот. — Така или иначе тия типове не могат да се презареждат. За тях това е въпрос на вяра.

— Шибани изроди. — Ядвига сви рамене и загуби интерес. — Силви рече, че долу си набарал ендорфини.

— Да, набарах. — Гигантът подчертано внимателно си наля чаша уиски. — Благодаря.

— Стига де, Ор! Не се занасяй!

По-късно, когато лампите помръкнаха и атмосферата в апартамента омекна почти до сънливост, Силви избута отпуснатата Ядвига настрани и се настани до мен на дивана, където седях кротко и се наслаждавах на липсата на болка в ребрата. Ор отдавна се беше оттеглил в една от стаите.

— Ти ли го направи? — тихо попита тя. — Онова в цитаделата.

Кимнах.

— Имаше ли някаква конкретна причина?

— Да.

Кратко мълчание.

— Тъй — каза накрая тя. — Значи не беше спасителна акция в стил Мики Нозава, както изглеждаше, а? Вече си бил настървен.

Усмихнах се, леко замаян от ендорфина.

— Наречи го търсене на тръпката в живота.

— Добре. Мики Тръпката, добре звучи. — Тя присви късогледо очи и се вгледа в дълбините на чашата си, която бе празна вече от доста време. Бутилката също. — Да си призная, Мики, допадаш ми. Нямам представа защо. Но е истина. Харесваш ми.

— И ти ми харесваш.

Тя насочи пръст насреща и го разклати насам-натам. Може би се мъчеше да налучка какво точно харесва в мен.

— Не става дума за секс. Разбираш ли?