Читать «Досиетата на героя» онлайн - страница 32

— Тази опасност я има винаги.

— Винаги — тя се оглеждаше и осъзнах, че гледа лицата на мъртвите.

— Ако търсиш Бианка — казах толкова тихо, че Нико да не може да ме чуе, — тя трябва да е в Елисейските полета. Загина като герой.

— Зная — сопна ми се Талия. Сетне се усети — не търся нея, Пърси. Просто… няма значение.

Усетих да ме полазват тръпки. Спомних си, че майката на Талия бе загинала в автомобилна катастрофа преди няколко години. Те не били много близки и Талия така и не успяла да се сбогува. Ами ако призракът на майка й витаеше някъде наоколо? Не бе изненадващо, че Талия е нервна.

— Съжалявам — рекох, — не съобразих.

Погледите ни се срещнаха и ми стана ясно, че ме е разбрала. Изражението й се смекчи.

— Няма нищо. Нека приключваме с това.

Докато вървяхме, още едно от листата на карамфила се отрони.

Не бях никак доволен, когато цветето се насочи към Полята на мъченията. Толкова се надявах, че ще отидем в Елисейските полета и ще купонясваме сред готини хора, но не би. Цветето си бе харесало най-зловещата и отвратителна част от Подземния свят. Прескочихме поток магма и минахме покрай сцени на чудовищни изтезания, които не бих описал, за да не изгубите окончателно апетита си. Ще ми се да имах тапи за уши, с които да заглуша музиката от 80-те години и писъците.

Карамфилът се наклони към един хълм от лявата ни страна.

— Нагоре — рекох.

Талия и Нико спряха. Бяха покрити със сажди от прехода през Полята на мъченията. Аз едва ли изглеждах по-добре.

Страховит тътен се разнесе от другата страна на хълма, сякаш някой теглеше перална машина. След това всичко се разтърси от едно БУМ, БУМ, БУМ, последвано от цветисти ругатни.

Талия погледна към Нико.

— Това този ли е, който си мисля, че е?

— Опасявам се, че да — каза Нико, — специалистът по измамване на Смъртта.

Преди да успея да попитам какво имат предвид, той ни поведе към върха на хълма.

От другата страна намерихме грозен сърдит тип, напомнящ онези играчки тролове — с оранжева кожа, шкембе и ленена препаска през слабините, с възлести ръце и крака. Мръсната му коса стърчеше, а самият той подскачаше, ругаеше и от време на време подритваше два пъти по-голям от него самия камък.

— Няма — изкрещя той, — не, не и не! — след това започна да ругае на няколко различни езика. Ако имаше един от онези буркани, в които слагаш по няколко цента за всяка лоша дума, мисля, че за нула време щеше да си докара около петстотин долара.

След това понечи да се отдалечи от камъка. След десетина крачки обаче се върна назад, като да е влачен от някаква невидима сила. Той залитна до камъка и започна да си блъска главата в него.

— Добре — извика той, — печелиш, проклет да си!

Той потърка главата си и изруга още няколко пъти.

— Но това е последният път. Чуваш ли ме?

Нико погледна към нас.

— Хайде. Преди да е започнал отново.

Спуснахме се по хълма.

— Сизифе! — извика Нико.

Тролоподобният ни погледна изненадан. Сетне се скри зад скалата си.