Читать «Досиетата на героя» онлайн - страница 33

— Не, няма да стане! Не можеш да ме заблудиш с такава маскировка! Знам, че това сте вие, фуриите!

— Не сме фурии — рекох, — просто искам да поговорим.

— Махай се — кресна той, — и да знаеш, че цветята няма да оправят нещата. Много е късно да се извиняваш.

— Виж — каза Талия, — ние само искаме…

— Ля-ля-ля — извика той, — не ви слушам!

Започнахме да го гоним около камъка, докато най-накрая Талия, която е най-бърза, не го хвана за косата.

— Оставете ме — изврещя той, — имам си работа! Трябва да бутам камъни!

— Аз ще избутам камъка ти — предложи Талия, — само млъкни и отговори на въпросите на приятелите ми.

Сизиф спря да се съпротивлява.

— Ти ще избуташ камъка ми?

— Изглежда неблагодарна задача, но по-приятна от това да те гледам — заяви Талия и погледна към мен — побързай.

И избута Сизиф към нас.

След това подпря камъка с рамо и започна да го бута бавно нагоре.

Сизиф ме погледна и се намръщи. След това ме ощипа по носа.

— Ау! — извиках.

— Значи наистина не си фурия — рече той удивено, — за какво ти е това цвете?

— Търсим един човек — отговорих, — цветето ни помага да го открием.

— Персефона! — излая той и плю в прахта. — Това е едно от нейните проследяващи устройства, нали? — той се наведе към мен и ме лъхна неприятния аромат на старец, който цяла вечност е търкалял камъни — веднъж я измамих, знаеш ли това? Измамих ги всичките.

Погледнах към Нико.

— Можеш ли да ми преведеш? — помолих го.

— Сизиф измамил смъртта — обясни Нико, — първо затворил Танатос, жътваря на душите, така че никой да не може да умре. След това, когато Танатос се измъкнал и се опитал да го убие, Сизиф казал на жена си да не го погребе правилно, така че да не намери покой. Сиси — хей, нали мога да те наричам така?

— Не!

— Сиси придумал Персефона да го пусне, уж да отмъсти на жена си за оскърбителното погребение. Но после отказал да се върне.

Старецът се изкикоти.

— Останах жив още цели 30 години, преди най-накрая да ме докопат.

Талия бе минала половината път по хълма нагоре. Тя скърцаше със зъби, подпирайки тежката скала с рамо. Изражението й бе красноречиво: „Побързайте!“.

— И това тук е наказанието ти, нали? — рекох на Сизиф. — Да търкаляш тази скала нагоре по хълма. Завинаги. Струваха ли си трийсетте подарени години?

— Това е временно отстъпление! — заяви Сизиф. — Скоро смятам да се измъкна оттук и когато го направя, всички там горе ще съжаляват много!

— И как смяташ да се измъкнеш от Подземното царство? — попита Нико. — То е заключено, нали знаеш.

Сизиф се ухили злобно.

— И другият попита точно това.

Стомахът ми се сви.

— Някой друг е потърсил съвета ти?

— Един сърдит младок — спомни си Сизиф, — не особено любезен. Опря меч в гърлото ми и дори не предложи да побутне скалата ми.

— Какво му каза? — попита Нико. — Кой беше той?

Сизиф започна да масажира раменете си. Той погледна към Талия, която бе почти на края на хълма. Лицето й бе поаленяло и мокро от пот.

— О… трудно ми е да си спомня — каза Сизиф, — не го бях виждал преди. Носеше някакъв издължен черен вързоп. Лопата, мотика или нещо такова. Защо не почакате тук? Аз ще ида да го потърся.