Читать «Досиетата на героя» онлайн - страница 34

— Какво му каза? — настоях.

— Не мога да си спомня.

Нико извади меча си. Стигийското острие бе толкова студено, че в горещия въздух на Полята на мъченията започна да изпуска пара.

— Опитай пак.

Старецът направи гримаса.

— Що за човек се разхожда с такъв меч?

— Син на Хадес — отвърна хладно Нико, — а сега ми отговори.

Сизиф пребледня.

— Казах му да отиде при Мелиноя! Тя винаги знае как да се измъкне!

Нико сведе меча си. Разбрах, че името на Мелиноя го е смутило.

— Ти луд ли си? — попита той. — Това е самоубийствено!

Старецът сви рамене.

— Лъгал съм смъртта и преди. Мога да го направя пак.

— Как изглеждаше онзи полубог?

— Имаше нос — заяви Сизиф, — а също и уста. И едно око и…

— Едно око ли? — прекъснах го. — А случайно на другото да е носил превръзка?

— Май… може би — отвърна Сизиф — имаше коса, в това съм сигурен. И… — той ахна и погледна зад нас, — ето го!

Хванахме се.

В мига, в който се обърнахме, Сизиф се спусна надолу по хълма.

— Свободен съм! Свободен! Сво… ааа! — на десетина крачки от хълма той отново се удари в края на невидимия си затвор и падна по гръб.

Нико и аз го хванахме за ръцете и го издърпахме обратно към хълма.

— Проклети да сте! — изкрещя той и започна да ругае на старогръцки, латински, английски, френски и още няколко езика, които не можах да позная. — Никога няма да ви помогна! Вървете в ада!

— Вече сме тук — услужливо му напомни Нико.

— Пазете сеее! — изкрещя Талия.

Погледнах нагоре. Предполагам, че също съм изругал. Камъкът се търкаляше право към нас. Нико отскочи в едната посока, а аз — в другата. Сизиф извика:

— НЕЕЕЕЕ! — след което скалата се заби в него. Някакси той успя да я спре, преди тя да го събори и смачка.

Имал е време да се упражнява, предположих.

— Моля ви! — зави той. — Не мога да я удържам.

— Повече не — изпъшка Талия, — оправяй си се сам.

Към нас полетя нов водопад ругатни. Бе ясно, че няма да ни помогне повече, затова го оставихме сам в страданието.

— Пещерата на Мелиноя е в тази посока — каза Нико.

— Ако онзи крадец наистина е едноок — рекох, — това като нищо може да е Етан Накамура, синът на Немезида. Все пак той освободи Кронос.

— Помня — каза мрачно Нико, — но сега по-големият проблем е Мелиноя. Хайде.

Докато се отдалечавахме, чувахме крясъците на Сизиф.

— Добре, но това е последният път! Чуваш ли? Последният!

Талия потрепера.

— Добре ли си? — попитах я.

— Предполагам… — тя се поколеба. — Пърси, страшното е, че щом стигнах върха, помислих, че съм се справила. Помислих си, че това не е толкова трудно. Че мога да закрепя скалата. И когато се претърколи надолу, почти се изкуших да опитам отново. Реших, че на втория път ще се справя.

Тя погледна назад с копнеж.

— Хайде — казах й, — колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

Продължихме да ходим цяла вечност. Поне така изглеждаше. Още три листа от карамфила паднаха, което означаваше, че е наполовина увехнал. Цветето сочеше към струпване от назъбени сиви могили, които напомняха зъби, така че ние започнахме да си проправяме път натам, прескачайки парчета вулканична скала.