Читать «За подмяна» онлайн - страница 217

И докато тези последни мисли се въртяха из главата ми, видях нещо пред себе си — нещо, което прогони образите и ме накара да забравя за тях.

Бях спрял, гледах в тунела и се питах възможно ли е да намеря точно сега и точно тук нов маршрут — някакъв път, който да ме отведе до дупки, достатъчно малки, за да не бъдат открити. Бях като парализиран от нерешителност и погледът ми тревожно скачаше по гладките метални стени на вентилационната шахта, когато изведнъж осъзнах, че… просто не би следвало да ги виждам!

Едва сега обърнах внимание, че някъде в далечината има слаб източник на светлина — нещо като свещ, чийто пламък се полюшва от течението. И докато гледах, забелязах, че се приближава към мен и че вече не е точка, а оранжево сияние. В един момент спря да се приближава и започна да расте. Намираше се само на няколко метра от мен.

В центъра на сиянието имаше нещо. Някаква фигура.

Преглътнах с труд тухлата в гърлото си и с безпокойство се обърнах в посоката, от която бях дошъл. Чувах трополенето на преследвачите ми по стълбата и всичко ми бе ясно. Нямаше къде да бягам.

Обърнах се пак към сиянието и се вгледах в него. Нещо ме караше да постъпя именно така. Може би някой от моите близки бе разбрал за настъпването на последния ми час и бе дошъл, за да ме преведе отвъд. Не ми се искаше да е Мал. Обичах го, надявах се да го видя, и то скоро, но се ужасявах от перспективата да ям супа фиде цяла вечност.

Първоначално фигурата изглеждаше съставена от множество пърхащи криле, но малко по малко доби по-материални очертания. А когато видях кой е, челюстта ми провисна може би в нелогичен опит да ми помогне да освободя парещите сълзи, напиращи в очите ми. Нещо се бе случило. Това не бяха познатите ми побъркани птици. Устните ми трепереха толкова силно, че ако до мен имаше някой, той едва ли щеше да разбере името, което произнесох.

— Суедж?

Тя се усмихна и видях, че белегът на лицето ѝ е изчезнал. Изглеждаше цяла и беше прекрасна.

— Трябва да побързаме, Джек — каза тя и аз забравих за шума зад мен и прошепнах:

— Какво правиш тук? Как се измъкна?

— Намерих нови приятели — отговори тя. — Захванали сме се с нови неща. Междината се затваря. Аз съм мостът. — Изглеждаше горда от ролята си и странно умиротворена. Направих крачка напред с намерение да я прегърна, но тя вдигна ръка, за да ме спре. Вгледах се в нея и се удивих — тя излъчваше светлина.

— Трябва да вървиш в обратна посока — каза тя. — До най-долното ниво.