Читать «За подмяна» онлайн - страница 218

— Но изходът е насам…

Тя поклати глава:

— В обратна посока. И още нещо… Ратчет вече не ти е нужен. Хвърли го.

— В никакъв случай! — отсякох аз, но тя ме прекъсна с увереност, каквато никога не бе демонстрирала.

— Трябва! И след това бягай. Поръчаха ми да ти предам следното: направил си много повече, отколкото някога ще разбереш.

Поклатих глава отрицателно, но изражението ѝ беше непреклонно. Чувствах се като че ли аз съм детето, а тя е пазителка на някаква тайна истина, недостъпна за мен.

Внезапно осъзнах, че стъпките зад мен са съвсем наблизо.

— В какво си се превърнала? — попитах я бързо.

Суедж отново се усмихна, вдигна ръце… и изчезна.

Хвърлих се назад в шахтата, сякаш някой ме бе тласнал с все сила в гърба. В мига, в който се озовах обратно в нея, над главата ми се разнесе вик и аз без замисляне скочих надолу и тежко тупнах на следващото ниво. За миг си спомних къде се намирам — мястото ми бе познато от онази експедиция, когато се бях надрусал с рапт, — но преди да съобразя какво да правя, около мен зачаткаха куршуми, така че се хвърлих, без да гледам, в първия страничен тунел и побягнах.

Тичах покрай места, които ми бяха непознати, и врати, които изглеждаха много странни. Видях ръждясал надпис „Багаж“, но минах като вихрушка покрай него, без да забавям ход. Спомних си какво ми бе наредила Суедж и бръкнах в джоба на сакото си. Извадих чипа, в който се намираше Ратчет, и го задържах в ръката си за миг. Не исках да го изоставям по този начин, но някаква интуиция ми подсказваше, че става дума за много по-важни неща. Положих го внимателно на пода и пак побягнах.

Забелязах познат ъгъл, завих, прескочих наведнъж две-три стъпала и се озовах в едно от реактивните сопла.

Преследвачите ме настигаха и ми се струваше, че няма да се спася. Но бях решен да опитам.

Тичах покрай безкрайни метални стени, белязани от шарката на времето, чувах свистенето на вятъра в ушите си, спъвах се, но се изправях и се носех с всички сили в тунела. И през цялото време чувах зад себе си приближаващите се стъпки на онези, които искаха да ме заловят. От време на време чувах епизодични изстрели. Още не ме бяха улучили, но лудият ми късмет едва ли щеше да продължава безкрайно.

Продължавах да тичам, но дробовете ми вече не издържаха. И краката ми започваха да се предават, а мускулите ми се разтапяха в огън. Крачките зад гърба ми вече громоляха опасно близко, но аз не изпитвах никакво желание да се разделям с живота. Хвърлих се с последно усилие напред, но пропаднах, краката ми загубиха ритъма си, а стените около мен — досега не им бях обърнал много внимание — се завъртяха лудешки.

И когато реших, че от това пропадане връщане не може да има, една малка ръчичка се вкопчи в моята.

Ръката беше топла и нежна, но гласът, който чух да шепне в ухото ми, беше твърд. Глас, в който познах нещо от моя глас, както и от гласа на Хена:

— Хайде, тате — каза тя. — Време е да тръгваме.

Не поставих предложението под въпрос и само стиснах по-силно тънките пръстчета. Някаква сила ме дръпна напред, а гласът продължаваше да шепне. Краката ми намериха нова сила, болката в гърдите ми изчезна или може би се усили над прага на сетивата ми. Тялото ми всмукна ред от хаоса около мен и започна отново да функционира по желания начин.