Читать «За подмяна» онлайн - страница 11

— За пореден път — усмихна се той. — Има някои неща, за които искам да ти разкажа, може би преди да тръгнете. — Той ме потупа по гърба с масивната си ръка и се обърна към резервните. — Приятели, какво ще кажете за малко супа фиде?

Те го изгледаха ококорени.

— Никога не са яли такова нещо — обясних му аз.

— Значи досега просто не са живели — констатира той и, разбира се, беше прав.

Изминах дълъг път през търбуха на Ню Ричмънд. Стомахът ми шумно започна да изказва възмущението си, че не го бях угостил със супа фиде в компанията на резервните. Не бе имало време. Преследваха ни сериозни хора и бяхме в относителна безопасност само докато те не осъзнаеха, че при престоя си във Фермата им бях дал фалшиво име и стария си адрес. В мига, в който това се разкриеше, щеше да се разрази буря.

Когато започнах да се изкачвам, се намирах на около две мили от мястото, през което бях влязъл. Две мили гъста тъмнина и приглушени звуци. Спрях едва когато стигнах познатата ми шахта. Разкърших врат с енергични движения на главата, изразходвах няколко секунди в безполезно съжаление, че не бях отказал пушенето, и поех нагоре по металната стълба, прикрепена към стената.

Десет минути по-късно ръцете и краката ме боляха до скъсване, но бях стигнал до хоризонталния вентилационен въздухопровод на осми етаж. Оригиналната вентилационна система на „Мегамол“ отдавна бе излязла от употреба и в по-голямата си част беше задръстена с боклуци, лепкава утайка и гадории без име и с неизвестен произход. Все едно си в покрита река — скрита, вкарана в деривация, но напомняща за себе си през различни пролуки и сглобки. С изключение на един-два люка за инспекция останалите отвори за достъп бяха заварени преди много време. Надявах се нещата да са останали в състоянието, в което ги помнех, защото в противен случай ме очакваха големи неприятности.

Изхвърлих се като гимнастик от шахтата и приклекнал се свих в хоризонталния коридор с малко фенерче в ръка. Тънкият като молив лъч едва пробиваше тъмнината. Пътят пред мен изглеждаше чист, така че бързо поех на север и изминах около осемстотин крачки, преди да стигна до разглобяемия панел в стената, който търсех. Разхлабих болтовете и сложих тъмните си очила. Не ставаше дума за суетност. Не исках никой да ме познае, докато се намирах в Ню Ричмънд. Шансът за това беше малък, но аз не обичам да поемам никакви рискове, освен ако не става дума за нещо много забавно. Другата причина бе, че люкът се отваряше в една от клетките на женската тоалетна към ресторанта на осмо ниво.

Изтеглих панела на няколко милиметра, видях, че тоалетната е празна, и се промъкнах през отвора в стената бързо и тихо. Не беше лесно. Висок съм над шест стъпки и може да се каже, че съм широкоплещест. Сервизните вентилационни отвори не са проектирани точно за хора с моите габарити. Чувах басите на музиката откъм помещението пред тоалетната, но нищо не подсказваше, че там има жива душа.

Поставих панела обратно на мястото му, отворих вратата на кабината и излязох. Там стоеше жена. Хубава жена. „Джек — казах си. — Да се надяваме, че не си загубил подхода си.“